Бащината й лула лежеше на прозореца в очакване да я напълнят с тютюн. Кухнята все още бе изпълнена с аромата на дим, но той отслабваше с всеки изминал ден.
Открай време обичаше мириса на лула. Като малка често седеше в скута на баща си, с положена на гърдите му глава и затворени очи. Всичките му дрехи бяха просмукани с аромата на дим, който вдъхваше чувство на сигурност в детския й свят.
Отношенията на Ерика с майка й бяха значително по-сложни. Нито веднъж през цялото й детство майка й не я дари с нежност, нямаше нито една прегръдка, нито едно потупване, нито една утешителна дума. Блей Фалк бе твърда и сурова жена. Тя поддържаше безупречен ред в дома, но не изпитваше радост от живота. Беше дълбоко религиозна и като повечето жители от крайбрежието на област Бохуслен бе израснала в градче, белязано от идеологията на отец Шартаус1. Още от съвсем малка знаеше, че животът е безкрайно страдание и че възнаграждението я чака в отвъдния свят. Ерика често се питаше какво баща й, известен с добротата и веселия си нрав, виждаше в Блей. Дори веднъж, по време на тийнейджърските си години, в пристъп на гняв му зададе този въпрос. Той не се ядоса. Просто седна до нея и я прегърна през рамо. След това й каза да не съди майка си толкова строго. Рече й, че на някои хора им е по-трудно да изразят чувствата си, и я погали по все още пламтящите от гняв бузи. Тя не възприе думите му, убедена, че той се опитва да замаже очевидната за Ерика истина — майка й никога не я бе обичала и това щеше да я преследва през целия й живот.
Ерика реши да последва импулса си и да посети родителите на Александра. Трудно бе да загубиш родител, но все пак такива бяха законите на природата. Да загубиш дете трябваше да е далеч по-ужасно. Освен това с Александра някога бяха първи приятелки. Вярно че оттогава бяха изминали двайсет и пет години, но голяма част от светлите й детски спомени оставаха неразривно свързани с Александра и семейството й.
Къщата изглеждаше пуста. Вуйната и вуйчото на Александра живееха на улица „Талгатан“, на половината път между центъра на Фелбака и къмпинга на залива Селвик. Домът им бе разположен нависоко на един склон, така че моравата им се спускаше стремглаво надолу към пътя от страната на водата. В къщата се влизаше отзад. Ерика се поколеба, преди да натисне звънеца. Сигналът проехтя за миг, след което заглъхна. Отвътре не се чу нито звук. Точно понечи да си тръгне, когато вратата бавно се отвори.
— Да?
— Здравей. Аз съм Ерика Фалк. Аз намерих…
Остави изречението недовършено. Чувстваше се глупаво, че се представи толкова официално. Вуйната на Алекс, Ула Першон, знаеше много добре коя е тя. Майката на Ерика и Ула бяха активни членове на църковното дружество в продължение на много години и Ула понякога им бе гостувала в неделя след служба за чаша кафе.
Тя отстъпи настрана и покани Ерика в антрето. Нито една от лампите в къщата не светеше. Вярно че до вечерта оставаха още много часове, но следобедният сумрак вече се спускаше над града и сенките ставаха все по-удължени. От стаята в дъното на коридора се чуваха приглушени стонове. Ерика свали обувките и връхната си дреха. Даде си сметка, че се движи безшумно и внимателно, повлияна от атмосферата в къщата. Ула влезе в кухнята и остави Ерика да продължи напред сама. Когато прекрачи прага на всекидневната, плачът секна. Биргит и Карл-Ерик Карлгрен седяха сковано един до друг на дивана, разположен пред огромен панорамен прозорец. Лицата и на двамата бяха мокри от струйките сълзи и на Ерика й се стори, че нахлува в дълбоко интимния им свят. Зачуди се дали има право да е тук, но бе късно да се върне обратно.
Внимателно седна на дивана срещу тях и сключи ръце в скута си. Никой не бе промълвил и дума, откакто влезе в стаята.
— Как изглеждаше?
В първия момент Ерика не разбра какво точно я пита Биргит с тънкия си като на малко дете глас. Не знаеше какво да отвърне.
— Самотна — рече тя накрая и веднага съжали. — Не исках да кажа…
Изречението потъна недовършено в тишината.
— Тя не се е самоубила!
Гласът на Биргит прозвуча с неподозирана сила и твърдост. Карл-Ерик стисна ръката на съпругата си и кимна в знак на съгласие с нея. Явно видяха изписаното на лицето на Ерика съмнение, защото Биргит повтори думите си:
— Не се е самоубила! Познавам я по-добре от всеки друг и знам, че никога не би сложила край на живота си. Не би й стигнала смелост за това! Ти също трябва да го знаеш. И ти я познаваше!
1
Хенрик Шартаус (1757–1825) е шведски пастор, известен със строгите си, безкомпромисни проповеди. — Б.пр.