Гласът на Гунар ме изтръгна от мислите ми малко преди да стигнем Париж. Беше нещо съвсем прозаично, което той подхвърли, след като прерови сака ми, в който цареше пълна бъркотия.
— Забравила си лосиона против комари.
— Комари?
— На рояци.
— На север?
— Щом се разтопи ледът, завземат всичко.
— Не ги понасям! — изплаках аз.
Не ми бе минало и през ум, че истинските герои на тундрата, които оцеляваха на екстремни температури и се прераждаха всяка пролет, жадни за кръв, бяха тези ужасни насекоми от метър и половина, бях ги виждала на снимки и документални филми и щяха да направят живота ми невъзможен. Но се заклех, че дори комарите няма да ме накарат да отстъпя. Решението ми беше взето.
Пътуването с влак беше монотонно. Никога не съм изпитвала възторг от гледката на пейзаж, видян през прозореца на вагона. Бих предпочела да го докосна, да го усетя — да се потопя в него и да почувствам уханията му, вместо дълго да наблюдавам тъжното свечеряване, опушения здрач, планинските вериги, обгърнати от облаци, пъстроцветните села и ниви, засети с пшеница, царевица, грозде, картофи, цвекло, слънчоглед и пъпеши… толкова скучни, като натюрморт.
Впрочем аз сама доброволно се обрекох на усамотение. Два дни почти не излязох от купето, за да избегна среща с други пътници. Ужасяваше ме идеята да се излагам на погледите им или да засека някой полицай, или магьосница Омар. Бях бегълка, отново разголена и беззащитна, и усещах близо до себе си заплаха, нечие присъствие, търсещи ме в мрака пипала. Вероятно ръката на Деметер опипваше в бездната, за да ме хване.
И към параноята да минавам незабелязано по време на прекачванията на влаковете, да се изплъзвам от полицията по митниците и да отбягвам жените с вид на магьосници Омар, с които се разминавах в автобусите и баровете, отгоре на това се прибави и манията да избягвам чуждите погледи, като се криех от всички и всичко зад широкия гръб на Гунар.
Докато една сутрин се озовах седнала в джип под наем и на път по тясно шосе, което се виеше по ръба на почти отвесни скали, спускащи се надолу към сивосинкавия океан. Гунар спря колата и ме принуди да огледам пейзажа.
— Оттук започва нашето пътуване.
— Това ли са норвежките фиорди? — боязливо попитах аз, като оглеждах скалите, покрити със зеленина и надвиснали над морето.
— Преди два милиона години са били ледници, свличащи се от планините.
— Ледници?
— Ледените им езици се придвижвали надолу и изравяли дълбоки долини, а когато се изменил климатът и се стопили ледовете, морето ги заляло.
Потръпнах само като си представих цялото това пространство, покрито с лед.
— Какъв студ!
— Бъркаш — поправи ме Гунар. — Фиордите са топли, до тях достига течението на залива.
Представих си ги гостоприемни като очите на Гунар — строги и студени на пръв поглед, но отблизо — излъчващи топлота.
— Като убежища са.
— Винаги са били такива. Викингите са спирали корабите си, китовете са прекарвали зимата в тях, а руснаците са криели подводниците си.
— Ще ги кръстя „Очите на Гунар“ прекрасни са! — възкликнах възторжено, неспособна да потисна вълнението си пред пейзажа.
— Я гледай! Че ти си била истински скандинавски поет. Добре дошла в Севера!
И така, стиснала ръката на Гунар навлизах в тази красива земя, следвайки пътеките на норвежките му прадеди. Не можех да пропъдя мисълта, че в Барселона изчезването ми вероятно предизвиква голяма суматоха сред магьосниците Омар. Дали няма да ме омагьосат? Дали ще изпратят воини Омар да ме търсят? Дали ще тръгнат да ме преследват?
Обещах си да не мисля повече за това и каквото и да става, твърдо и непреклонно да следвам взетото решение.
В продължение на няколко дни, независимо от усещането за страх и тревогата, която ме караше да треперя, се постарах да се чувствам щастлива. И действително, бях на косъм да го постигна. Смеех се на вицовете на Гунар, изпаднах във възторг пред гледката на отвесните скали, открих очарованието на селища с дървени къщи, пъстроцветни като детска рисунка, омазах се с боровинков пай и дори опитах от противната херинга… След една седмица се успокоих, почувствах се в безопасност и си повярвах, че Деметер няма да може да ме намери.
Бях наивна.
Привечер, в онзи неопределен час, когато слънцето вече е тръгнало да залязва, но още не се е скрило напълно, спряхме на малкия остров Норвой, защото Гунар искаше да отиде до викингското гробище, където бяха погребани неговите предци. Носеше букет цветя, за да го постави на някакъв гроб, и си спомням, че нереалната атмосфера в гробището силно ме впечатли. Мъглата покриваше надгробните плочи, влагата пропиваше дрехите ми, а на хилядолетните камъни имената на покойните бяха гравирани във форма на руни4, азбуката, създала толкова главоболия на учените, но която Гунар очевидно разбираше.