Не исках да придавам драматизъм на положението, нито пък да развалям настроението на Гунар в това негово връщане към миналото. Въпреки това, без да искам, къщата или атмосферата в нея будеше у мен най-черен песимизъм. Исках да съм радостна и доволна и имах основания за това — Баалат беше унищожена, мистерията около смъртта на Мерицел бе разбулена, носех в утробата си нов живот и ме очакваха бижута. Отново се чувствах силна, решителна и макар че бях избягала от кобилите Омар, не се страхувах от тях. И все пак онази къща никак не ми харесваше.
Направих каквото можах, за да се почувствам колкото е възможно по-удобно в тази стая. Почистих праха и паяжините, свалих завесите, махнах овехтялата завивка от леглото и покрих матрака с нашите пухени спални чували. Поръсих пода с вода и отворих широко прозорците, за да влезе свеж въздух и да не мирише на застояло. Но въпреки очевидното подобрение имаше две смущаващи подробности — камината и портретът. От тъмния комин на камината долитаха звуци и пляскане на криле, а дамата от картината не откъсваше очи от мен. Можех ли да спя в подобно помещение?
Сторих го. Дори не знам колко часа или дни съм спала. Тъжната златиста светлина, която обгръщаше странния остров, ме караше да губя представа за времето. Когато си погледнех часовника, не знаех сутрин ли е, вечер ли е, ден ли е или нощ.
Факт е, че когато се събудих, бях сама. Гунар го нямаше, а до мен в празното легло бяха останали само още топлите завивки, запазили формата на тялото му.
Станах. Бях добре отпочинала и много гладна. Загърнах се и задуших из стаята. Отворих торбите и извадих пакет с бисквити. Излапах ги лакомо, след което затърсих Гунар, настоятелно викайки името му. Не отговори. Дали не беше намерил вече бижутата? Може би копаеше в градината? Погледнах през прозореца, но не видях никого.
Опитах да се поставя на мястото на жена, която крие ковчеже със скъпоценности. Къде бих ги скрила? В кухнята, в буркан от конфитюр? Зашити в корсажа на роклята ми? Под плочките на хола? Всичко ми изглеждаше като на филм, абсурдно и нереално. Оставих се на инстинкта си на магьосница и се концентрирах.
Очите ми бързо се спряха на писалището. Както подсказва самото му име5, този вид мебел крие тайни… и каквато и да беше неговата, щях да я разкрия. Винаги съм ги обичала и като дете си играех да ги отварям и затварям във всяка една от къщите, в които се настанявахме с Деметер. Така че запретнах ръкави и се захванах да търся. Ядосах се на себе си, и то неведнъж. Не беше никак лесна работа, но именно затова вложих цялото си старание и упорство. Отне ми много време. Вглъбена в заниманието си, не забелязах как часовете отминаваха. Слънцето вече бледнееше, когато намерих механизма. Натиснах на точното място, бутнах долната част на едно чекмедже и открих малкото пространство, където господарките на дома са държали любовните си писма и ключовете на сейфовете. Пъхнах ръка, заопипвах празната дупка и се натъкнах на мъничко ковчеже с обков от слонова кост. С треперещи ръце го отворих и ахнах от изумление. Вътре имаше съвсем мъничък ключ с дебелината на игла. Хванах го внимателно с два пръста. Какво можеше да отвори този миниатюрен ключ? Очевидно беше нещо важно, щом собственичката го бе поставила толкова внимателно на най-труднодостъпното място в къщата.
С ключето в ръка и със страх да не ми се изплъзне от пръстите и да се загуби безвъзвратно в пукнатините на брезовите дъски на пода, огледах краката на писалището, чекмеджетата, механизмите за затваряне… но не открих нито следа от миниатюрна ключалка.
Тъкмо се канех да се откажа, когато усетих, че някой ме наблюдава. Погледнах нагоре и срещнах сините очи на дамата от картината, втренчени в ръката ми. Следвах интуицията си и се вгледах в писалището, нарисувано на стената. Приближих се с колеблива стъпка и едва потиснах един вик. Действително, на нарисуваното писалище едно от чекмеджетата беше с ключалка, а на оригиналното не бе така. Следователно имаше вероятност тъмната ключалка от картината да е истинска, а не възпроизведена. Придърпах един стол, качих се и застанах очи в очи с бялата дама. Гледах я толкова отблизо, че отлично виждах изпъкналите вени на врата й под перлената огърлица, която ги прикриваше. А очите й! Те блестяха и изглеждаха като живи. Едва откъснах поглед от тях и много внимателно доближих ключето към малката ключалка. Пъхнах го и то безпрепятствено потъна в стената.
От вълнение сърцето ми щеше да се пръсне. С разтреперани ръце завъртях надясно и ключалката поддаде. Мигом издърпах чекмеджето, то се плъзна леко и като по магия се отвори. Зад картината се криеше сейф. Затаих дъх. В чекмеджето имаше ковчеже. Внимателно го извадих, отворих го и за малко да падна от стола.