— Да, знам, Хари ми каза, че пристигате.
— Вие роднина ли сте?
— Не, аз съм професор.
— О! — засмя се тя.
— В университета. Вие сте от Юг, нали?
— Да. Тарлтън, Джорджия.
Тя веднага го хареса, с рижаво-кафяви мустаци под бледосини очи, които носеха нещо в себе си, липсващо в другите очи — усещането, че те разбират. По време на вечерята те си размениха случайни думи и тя си науми да го види отново.
След кафето я представиха на много приятни млади хора. Те танцуваха съзнателно безупречно и смятаха, че е в реда на нещата да й говорят само за Хари.
„Господи — помисли си тя, — говорят така, сякаш със сгодяването си съм станала по-стара от тях и сега ще се оплача на майките им.“
На Юг сгоденото момиче, дори младата омъжена жена, очаква същите предвзети шеги и ласкателства, отправяни към току-що влезлите в обществото момичета. Един младеж, който добре поде темата за очите на Сали Каръл и как те са го примамили още с влизането му в стаята, страшно се обърка, когато узна, че тя е на гости у семейство Белами и че е годеница на Хари. Той, изглежда, сметна, че е проявил някаква рискована и непростима нетактичност, стана незабавно официален и при първа възможност се измъкна.
Тя много се зарадва, когато Роджър Патън я отне от кавалера й с предложение да поседнат за малко.
— Е, как е — осведоми се той, като мигаше весело — нашата Кармен от Юга?
— Чудесно. А как е… как е Опасният Дан Макгру2? Съжалявам, но това е единственият северняк, за когото знам нещо повече.
Изглежда, това му хареса.
— Разбира се — призна той, — като професор по литература не се предполага да съм чел „Опасният Дан Макгру“.
— Вие местен ли сте?
— Не, аз съм от Филаделфия. Прехвърлен от Харвард да преподавам френски. Тук съм вече от десет години.
— Девет години, триста шейсет и четири дни повече от мен.
— Харесва ли ви тук?
— Ъхъ. Много дори.
— Наистина?
— Защо пък не! Не приличам ли на човек, който се забавлява?
— Преди минута видях как погледнахте през прозореца и потреперихте.
— Просто от въображението ми — засмя се Сали Каръл. — Свикнала съм всичко вън да е тихо и понякога, когато поглеждам през прозореца и виждам как се носи снежна вихрушка, струва ми се, че нещо мъртво се движи.
Той кимна с разбиране.
— Били ли сте по-рано на Север?
— Била съм два пъти през юли в Ашвил, Северна Каролина.
— Компанията е приятна, нали? — каза Патън и посочи танцуващите.
Сали Каръл се сепна. Такава беше и забележката на Хари.
— Безспорно! Те са… кучета.
— Какво?
Тя пламна.
— Съжалявам. Прозвуча по-лошо отколкото исках. Виждате ли, аз винаги деля хората на котки и кучета независимо от пола им.
— Вие каква сте?
— Котка. Такъв сте и вие. Такива са и повечето мъже от Юга, а също и тукашните момичета.
— Какъв е Хари?
— Хари е определено куче. Такива са и всички мъже, които срещнах тази вечер.
— Какво влагате в понятието „куче“? Известна съзнателно проявена мъжественост, противопоставена на изяществото?
— Мисля, че е така. Никога не съм го анализирала… просто поглеждам хората и веднага казвам „куче“ или „котка“. Звучи абсурдно, нали?
— Ни най-малко. Заинтересувахте ме. Аз имах своя теория за тези хора. Мисля, че постепенно се вкочаняват.
— Какво?
— Струва ми се, че растат като шведи, по ибсеновски. Съвсем бавно ги обзема унилост и меланхолия. Това е от дългите нощи. Чели ли сте нещо от Ибсен?
Тя поклати отрицателно глава.
— Ще откриете в героите му някаква мрачна скованост. Те са добродетелни, ограничени, невесели и без никакви възможности за голяма скръб или радост.
— Без усмивки и сълзи?
— Точно така. Това е моята теория. Тук има хиляди шведи. Предполагам, че идват, защото климатът прилича на техния и постепенно се смесват с местното население. Тази вечер тук са дошли вероятно само пет-шест, но ние сме имали четирима губернатори шведи. Отегчавам ли ви?
— Напротив, много е интересно.
— Вашата бъдеща етърва е половин шведка. Лично аз я харесвам, но според моята теория шведите се отразяват зле върху нас като цяло. Знаете ли, че скандинавците имат най-висок процент на самоубийства в света?
— Но щом е толкова потискащо, защо живеете тук?
— О, на мен това не ми влияе. Аз съм добре затворен в себе си, а и предполагам, че книгите имат по-голямо значение за мен от хората.
— Но всички писатели говорят за Юга като за нещо трагично. Знаете — испански сеньорити, черна коса, ками и натрапчива музика.
Той поклати глава.
— Не, трагични са северните раси. Те не се отдават на ободрителното удоволствие на сълзите.