А сега и този Фримонт с неговата грандиозна идея за отмяна на робството.
По принцип той споделяше идеите на генерала. Бунтовниците бяха удържали солидна победа над силите на съюза в южната част на Мисури и вече напредваха на север. Фримонт беше откъснат, с ограничен личен състав и ресурси. Ситуацията изискваше решителни действия и той беше въвел военно положение в целия щат. Но след това беше отишъл твърде далече, като беше наредил да бъдат освободени робите на всички бунтовници.
Нито самият Линкълн, нито Конгресът бяха дръзнали да направят това.
Генералът беше игнорирал няколко съобщения и дори една изрична заповед да промени прокламацията си. А сега беше изпратил съпругата си, за да предаде писмото му и да се застъпи за него.
— Госпожо, налага се да се съобразяваме с фактори, които са много по-големи и важни от щата Мисури. Както и вие ми напомнихте, бушува война. За съжаление, неразбирателството, което разделя враждуващите страни, далеч не е толкова ясно очертано.
Президентът имаше предвид робството.
За Линкълн въпросът с робството не представляваше проблем. Той вече беше хвърлил на масата офертата си към сепаратистите, в която им предлагаше да си задържат робите. Можеха дори да развяват собствения си флаг, да изпратят свои представители при Монтгомъри и да си имат конфедерация, щом толкова искат — стига да позволят на Севера да събира данъци в пристанищата им. Ако Югът престанеше да плаща данъци, индустриалните интереси на Севера щяха да бъдат съсипани, а националното правителство щеше да фалира. Дори нямаше да има нужда от армия, за да бъдат победени. Данъците бяха основният източник на приходи за държавата. Без тях Северът щеше да потъне.
Но от Юга бяха отхвърлили неговото предложение и бяха открили огън по Форт Съмтър.
— Господин президент, прекарах три дни в един претъпкан влак, а времето беше горещо и отвратително. Пътуването не ми достави удоволствие, но въпреки това го предприех, защото генералът иска да го разберете правилно: единствените фактори, които имат значение, са онези с най-голяма важност за нацията. Бунтовниците вдигнаха оръжие срещу нас. Те трябва да бъдат спрени, а на робството да се сложи край.
— Аз вече писах на генерала и той знае какво искам да се направи — изтъкна президентът.
— Съпругът ми смята, че е злепоставен от хора, на които имате пълно доверие.
Любопитен отговор.
— Какво имате предвид?
— Той е на мнение, че се съобразявате повече с вашите съветници, които са ви по-близки от него.
— И това го оправдава да не изпълнява заповедите ми? Госпожо, неговата прокламация за освобождаване на робите няма реални основания нито от гледна точка на военния закон, нито от тази на военната необходимост. Той е взел политическо решение — което няма право да вземе лично. Само преди няколко седмици изпратих личния си секретар господин Хей, за да се срещне с генерала и да го помоли да промени онази част, в която се говори за освобождаване на всички роби в щата Мисури. Молбата ми не беше удостоена с отговор. Вместо това генералът е изпратил вас, за да говорите лично с мен.
Което дори не беше най-лошото — според доклада на Хей командването на Фримонт беше разяждано от корупция, а войските му бяха на път да се разбунтуват. Не беше изненадващо. Фримонт беше твърдоглав, склонен да изпада в истерия и да взема прибързани решения. Цялата му кариера представляваше поредица от неуспехи. Още през 1856 г. беше отхвърлил съветите на политическите съветници и беше обявил премахването на робството за основна точка в предизборната си кампания. Но страната все още не беше готова за подобно действие. Хората не споделяха неговите убеждения.
И това му беше струвало победата.
— Генералът смята — започна тя, — че да се победят бунтовниците единствено със силата на оръжието ще бъде ужасяващо трудна и продължителна задача. За да се осигури подкрепата на чужди държави, трябва да се вземат предвид и други фактори. Генералът е уведомен за желанието на англичаните робите да бъдат постепенно освободени и силната подкрепа за него сред влиятелните южняшки кръгове. Не бива да позволяваме това да се случи. Като президент със сигурност знаете, че Англия, Франция и Испания са на ръба да признаят Юга. Англия заради търговските си интереси към памука. Франция, защото императорът не ни обича…
— Изглежда сте доста веща в политиката, госпожо.
— Не съм невежа по отношение на света, в който живеем. Може би вие самият — човек, който има съвсем бегли основания да заема този пост — би трябвало да сте по-внимателен по отношение на мнението на другите.