— Има една възможност.
Боррик сви рамене.
— Слушам те, приятелю.
— Адски дълъг път за нищо — изсумтя Брукал и избърса носа си с опакото на ръката. — А не са глупци.
— Тъмното братство може да са всичко, но глупци не са — съгласи се Боррик. — Щом са тръгнали масово, има си причина.
— Къде са сега?
— По последни сведения от съгледвачите — недалече от леса на елфите. Избягват джуджетата при Камен връх и патрулите на елфите, завиват на изток.
— Единствената цел натам е Небесното езеро — каза Брукал. — Освен ако после не завият на юг и да ударят по елфите или цураните.
— Защо Небесното езеро?
— Логично е, ако искат да се доберат до източния край на Северните земи. Има едни хребети, отделят се на североизток от Зъбите на света. Дълги са стотици мили и са непроходими. През Великите северни, покрай Небесното езеро, после право на север през Зъбите на света — така е най-прякото всъщност. — Старецът се почеса по мократа брада. — Нали затова си имахме неприятности с кучите синове в Ябон.
Боррик кимна.
— В сравнение с набезите по гарнизоните ви, нас в Крудий общо взето са ни оставили на мира.
— Само да можех да разбера защо са тръгнали така масово на изток, и по това време на годината — измърмори Брукал.
— Нещо се гласи.
Брукал кимна.
— С клана на Гарваните воювам още от момче. — Помълча дълго. — Върховният им главатар Мурад е опасно псе. Ако тая сган от Северните земи се свърже с него…
— Какво?
— Не знам. Но ще е лошо. — Брукал пак огледа картата и попита: — Имаме ли наши в района?
— Само гарнизоните по цуранския фронт и няколко последни патрула, преди зимата — отвърна Боррик.
Брукал се наведе да огледа отново знаците по картата, после изведнъж вдигна глава и се изсмя.
— Хартрафт.
— Кой?
— Синът на един от скуайърите ми. Денис Хартрафт. Води една рота главорези, наречени Мародерите за барон Мойет. Там е.
— Какво прави там? — попита Боррик. — Името ми е познато, но не помня да ми е пращал донесения.
— Денис го няма по канцеларщината. Какво прави ли? Избива цурани на поразия, това прави. За него е лично.
— Можем ли да му съобщим някак за това преселение на Тъмните братя?
— Той действа независимо. До седмица-две ще се прибере в лагера на Мойет за зимата. Ще се обадя на барона да ми съобщи какви сведения е донесъл. — Брукал отново се засмя. — Макар че едно счепкване между него и клана на Гарвана ще си е съвсем на място, ако се стигне до това.
— Защо?
— Дълга е тя. Достатъчно е да ти кажа само, че враждата между рода му и кръволоците на Мурад е по-стара, отколкото между него и цураните.
— И ако се срещне с Тъмните братя, какво става?
Брукал въздъхна и отново избърса носа си.
— Ще загинат много хора.
Боррик се отдръпна от масата и се загледа навън през входа на палатката. Беше заваляло отново, вече на лапавица.
— Може пък да се разминат и този Хартрафт да се прибере в лагера на Мойет.
— Може. Но ако онази сган от север се изпречи на пътя на Денис: или ако паплачта от Гарвана тръгне да ги пресрещне…
Брукал остави мисълта си недовършена. Но Боррик го разбра. Ако толкова много от Братството се окажеха между Хартрафт и базата му, кралските войници нямаха никакъв шанс да оцелеят. За миг си представи студените хълмове и ледената зима, почти надвиснала над тях, но побърза да се отърси от тази мрачна мисъл. Други фронтове и други конфликти го чакаха, а и не можеше да помогне на Хартрафт и хората му, дори и да знаеше къде са. Твърде много жертви беше взела вече тази война, за да не му дава сън поредната почти обречена част във вражеския тил. А можеше и да извадят късмет.
Глава 1
Траур
Земята беше замръзнала.
Капитан Денис Хартрафт, командирът на Мародерите, стоеше смълчан и гледаше плиткия гроб, изровен във вкаменената пръст. Зимата бе дошла бърза и сурова, по-рано от обичайното, и след шест дни сух сняг и мраз земята бе станала на кокал.
„Проклет студ“. Не стига, че не можеше да отдаде последна почит на хората си с погребална клада, за да не издаде пушекът позицията им на цураните, ами и бяха заклещени тук във вражеския тил и нямаше как дори да извлекат телата в гарнизона за изгаряне. Само една дупка в земята, колкото да не ги ръфат вълците. „Това ли остава наистина накрая? Мрак и ледената прегръдка на гроба?“ С лявата си ръка — тази, с която боравеше с меча — той се почеса вяло по дясното рамо. Старата рана сякаш най-много болеше, щом снегът загърнеше земята.
Жрецът на Сунг обикаляше дългия гроб, мълвеше молитви и размахваше благославящо ръце. Вцепенен от скръб, Денис видя как няколко от мъжете също призовават един или друг бог — най-вече Тит-Онака, бога на войната. Други стояха неподвижни като него. Някои го погледнаха, видяха очите му и извърнаха глави.