— К’во искаш да кажеш? — сепна се Рокс.
Мършавият се наведе още по-близо към него.
— Той има влияние. Може да ни стъжни живота.
Рокс само го зяпаше.
— Разбираш ме, нали? Когато хора като нас ядосат такива като него… никак не е здравословно.
— О!
— Тъй че си трай. Нали?
— Май си прав — отстъпи Рокс, вдигна чашата си, пресуши я и млясна, после се обърна и подвикна към тезгяха: — Ханджията! Още!
— Тъй че доставяме момчето в имението, взимаме си парите и се махаме. Само кротко. Може би тая малка разходка извън града ще ни е последна.
Едрият мъж не отговори. Изчака ханджията да донесе каната с вино и да напълни чашите, след което продължи да се напива.
Коу изслуша всичко това и реши, че той също би могъл да си направи „малка разходка извън града“. Сигурно щеше да е интересно да се види какво „не му е наред“ на това място.
Джими поведе момичето към пристанищния квартал със складовете. Опитът го беше научил, че там човек обикновено може да намери изоставено кътче. Освен това такива места се пазеха доста рехаво — по един пазач за цял ред, а и пазачите не бяха от най-бдителните, нито от най-любопитните.
Водеше я в сенките и Лори непрекъснато се препъваше. Отначало той изпитваше съчувствие, после му стана смешно, но тя започна да ругае и Джими вече се притесняваше да не привлекат внимание. Нощната стража едва ли щеше да дойде да наднича тук, но ако двамата се издадяха сами, пазачите едва ли щяха да си затворят очите.
— Лори, трябва да пазим тишина — прошепна той.
— Не виждам къде стъпвам! — изръмжа тя през зъби.
Джими се намръщи, после въздъхна. Винаги беше избягвал да се забърква с обикновени граждани, само беля можеха да ти донесат, но ето, че сега влачеше за ръката със себе си една такава.
— Разбирам, но можеш ли поне да престанеш да ругаеш? На глас де.
— О! Прощавай.
Продължиха напред. Джими търсеше нещо по-занемарено, за предпочитане — изоставено. Но всички складове, покрай които бяха минали досега, изглеждаха здраво залостени и поддържани добре. Ландсенд бе оживено пристанище, макар и по-малко от Крондор. „Би трябвало, след като е толкова близо до Кеш“. После зърна едно място, което му се стори подходящо, и поведе момичето в тъмния проход между две сгради.
— Искаш ли да си починеш?
Тя помълча, после попита с много подозрителен тон:
— Защо?
„Само неприятности“, помисли си той.
— Защото мисля, че видях място, където можеш да спиш безплатно. Виждам по-добре в тъмното от теб, а и не искам да те мъкна дотам за нищо. Ще се върна. Обещавам ти.
— О! — възкликна тя, сякаш идеята за безплатно спане изобщо не й беше хрумвала. — Добре.
Джими я потупа по рамото и тръгна. Съборетината имаше стълба до втория етаж и той сложи крак на първото стъпало съвсем леко, но дървото изскърца. Качването им сигурно щеше да вдигне толкова шум, че да разбуди и мъртвите; трябваше да намери друг път нагоре.
Пообиколи и намери една по-ниска сграда, почти опряна до избраната от него, при това много лесна за изкатерване. Стряхата й над — висваше точно над един открехнат прозорец. Джими бързо се покатери, шмугна се през прозореца и…
Хубава, отдавна изоставена таванска стаичка над главния склад. Сигурно я бяха използвали за прибиране на по-скъпа стока — бренди да речем, или подправки. Сега беше почти празна — един-два сандъка с пирони, два-три топа евтино зебло и много прахоляк. Джими застъпва предпазливо, но подът беше от дебели дъбови дъски, добре сковани, и не вдигаше шум. Такива сгради можеха да траят вечно, ако се пазят сухи, а и покривът изглеждаше здрав. Вратата към коридора се отваряше навътре, но пред нея бяха наредени сандъци, които стигаха почти до гърдите му — видя го, щом я отвори. Бутна ги за проба и не можа да ги помръдне. Мушна ножа си в цепнатината между две дъски и той тъпо изтрака, щом се опря в стената. Имаше подложка от слама и върбови клонки.
„Грънци или нещо такова. Адски тежки са. Все едно че са вдигнали крепостна стена — ще ги чуеш часове, преди да са разчистили вратата, а единственият друг вход е през прозореца“.
Явно други преди него бяха открили, че съседната къща е удобен достъп към склада, и собственикът беше взел мерки да го прегради.
— Идеално — каза той на глас и потри ръце.
Лори си беше точно там, където я бе оставил, опряла гръб на стената.
— Хайде. Намерих ти квартира.
Смела беше, трябваше да признае, макар и доста доверчива.
„Можеше да съм търговец на роби или сводник на някой бардак, или изнасилвач. А тя е едно малко агънце далече от кошарката си“.