След като й описа пътя до прозореца и започна да се катери, тя го последва без колебание. Щом влязоха вътре, Джими почна да развива един от топовете зебло.
— Какво правиш? — попита тя и кихна от вдигналата се прах. Точно както си мислеше, след първите няколко пласта зеблото беше чисто и без прах, макар и да понамирисваше на мухъл от дългия престой.
— Легло ти правя — отвърна той и се ухили.
— Не мога да спя на това — възрази Лори с искрен ужас.
— Разбира се, че можеш — увери я Джими. — Само го заемаме. Какво ще му навредиш, ако спиш на него? — Тя все още се колебаеше и той изпъшка. — А ако го оставиш, както го заварихме, никой няма да разбере.
— Май си прав — отвърна Лори и награби другия топ. — Може би някой ден ще се отплатя добре на собственика.
Без да спира работата си, Джими я изгледа. Честните хора винаги го удивляваха.
Нагласиха плата така, че да се получи сравнително удобно легло, и тя му благодари. Джими помисли дали да не си открадне една целувчица, но това само щеше да усложни нещата.
После обаче самата тя реши да усложни нещата, като попита:
— Ще те видя ли пак?
— Ще намина утре. Ако още си тук, значи ще се видим.
— Благодаря ти — каза тя, посегна в тъмното, намери ръката му и я стисна.
Имаше мазоли, но дланта й беше мъничка и топла, зъбките й бяха хубави и беше височка за годините си. Отрудени хора, но не и бедни.
— Няма защо. — Изведнъж му стана неловко. — Лека нощ.
— Лека нощ.
Джими скочи от прозореца, смъкна се по другата сграда и тръгна към дома на леля Клеора.
„Колко странно“. Замисли се какво ли е довело това селско момиче в големия град. Предрешено като момче при това. Искаше му се да я види на дневна светлина, да разбере дали очите му не го бяха излъгали, когато я зърна първия път. Дали наистина приличаше толкова на принцеса Анита, колкото му се стори? Може би все пак щеше да се върне утре.
Глава 10
Баронът
Спящият се мяташе и стенеше.
Стражите пред вратата не обръщаха внимание на звуците, защото ги бяха чували и преди — рядкост беше баронът да спи нощем, без да го навестят кошмарите му! Стражите бяха корави мъже, подбрани колкото заради способността им да пазят господаря си, толкова и затова, че можеха да останат слепи и глухи за странните неща, ставащи в дома на барона. Всички бяха бивши наемници, хора верни повече на парите, отколкото на традицията, и бяха готови да си запушат ушите за писъците, които често ехтяха от покоите на техния господар или от други части на имението.
Бернар Лортрон, барон на Ландсенд, васал на лорд Съдърленд, херцога на Южните граници, се гърчеше в неспокойния си сън. Мачкаше с юмруци и крака ленените чаршафи, които вече бяха прогизнали от пот. В сънищата си не беше мършавият застаряващ мъж с посребрялата коса, като в будните си часове, а млад, силен и влюбен безкрайно в красивата си жена Илейн.
„Моля те, недей“, помисли си той. Състарените му устни прошепнаха отново: „Моля те, недей“.
Сънищата бяха чудесни и в същото време — омразни, неописуеми. Винаги бяха едни и същи, все едно че пътуваше в ума си като по-млад, виждаше, душеше, вкусваше и усещаше като тогава, макар да знаеше в някакво кътче на същия този ум как бе приключило всичко. Бедствие се извисяваше на хоризонта, издигаше се като призрачна демонска крепост извън края на времето и хвърляше сянка, от която цялата красота и блясък помътняваха болезнено. Но бе обречен да преживява миналото в сънищата си, да понесе радостта и блясъка, само за да разбере, че накрая…
Беше я срещнал в Риланон.
За първи път посети Риланон в едно ранно лято, време на цветя, разцъфтели навсякъде. Накъдето и да обърнеше поглед, всичко цъфтеше. Дори пристанищните кръчми имаха сандъчета с цветя по прозорците.
Докато яздеше от кейовете към кралския дворец, величието на кралската столица секна дъха му. Не искаше да мигне дори, за да не изтърве някоя нова и още по-красива гледка. Само опитът му помагаше да язди непознатия кон през гъстата човешка тълпа, без той да го хвърли от седлото, докато очите му бяха запленени, а умът — замаян.
Градът бе построен на хълмове, около които се виеха сребристите ленти на реки и канали. Риланон сякаш нямаше връх, а продължаваше да се издига все по-нагоре и нагоре към облаците. Над водните пътища в изящни дъги се извиваха мостове. На безбройните островърхи кули се вееха флагове и знамена, и всички пърхаха, сякаш се радваха на веселия порив на вятъра.
Не се бе отърсил от скръбта след смъртта на баща си през зимата, но сега му олекна от гледката. Очите му се пълнеха със сълзи от гордост й гърдите му се издуваха от великата чест, че е поданик на Островното кралство.