— Права си, Илейн — рече и тръгна към приятелката си. — Баронът явно няма време за мен.
Когато се наканиха да си тръгват, Бернар се съживи отново, с чувството за някаква неназовима тъга, която стегна сърцето и гърдите му като сянката на бъдеща скръб.
— Милейди Лизабет — промълви той, — няма ли да ме представите на приятелката си?
Макар на бузите й да изби червенина от яд, Лизабет не можеше да си позволи да откаже представянето на един барон.
— Милорд, позволете да ви представя лейди Илейн дьо Бентон. — Тонът, както и държането й, бяха сковани и формални. — Семейството й притежава малко имение край Тимонс. — Изпита зла наслада, като натърти на думата „малко“.
— Омаян съм — отвърна той тихо, почти шепнешком.
„Не беше придворно ласкателство. Тя наистина ме омагьоса само с една усмивка“.
Илейн отвърна с дълбок реверанс, свела поглед, и не се изправи. Лизабет завъртя очи с досада.
— Милейди Илейн, имам честта да ви представя лорд Бернар, барон на Ландсенд.
Илейн се изправи с лъчезарна усмивка и му подаде ръка. Той я пое нежно, целуна я и изведнъж с болка забеляза петната мастило по дългите си пръсти.
— За мен е удоволствие, бароне — каза Илейн.
Имаше трапчинки на бузите. За първи път в живота си той разбра защо ги смятат за прелестни.
— Моля да ни извините — каза Илейн. — Приятелките ни чакат.
— Разбира се. Надявам се да се видим скоро пак, милейди. — Бернар се поклони; беше му нужна цялата сила на волята, за да пусне деликатните й пръсти.
Тръгнаха си, хванати под ръка. Малко преди да подминат резкия завой на живия плет, Илейн се обърна и го дари със свенлива усмивка и леко кимване. И го превърна в свой роб.
Сънят се замъгли; в ума му проблясваха откъслечни спомени. Дни и седмици отминаваха, а запознанството им почти не напредваше.
Той измисляше стотици поводи да е близо до нея, но така и не намираше възможност да поговорят насаме. Винаги се оказваше, че я чакат други срещи, а й задълженията й към кралицата не й оставяха възможност да се срещнат. Оказваше се обкръжен от млади придворни дами, когато тя бе свободна от задълженията си. Държаха се с него като с натрапник, но високият му ранг го пазеше от външното им пренебрежение, а слепотата му спрямо останалите, докато Илейн бе наблизо, му пречеше да види подигравателната им насмешка заради явното му увлечение. Колкото повече му се изплъзваше тя, толкова повече я желаеше той. Въпреки близо тридесетте му години, въпреки отговорностите му на барон и годините, през които бе управлявал баронството, докато баща му лежеше покосен от болестта, бе неподготвен за момиче, почти два пъти по-младо от него. Почти нищо не знаеше за Илейн, а все по-дълбоко се влюбваше в нея.
Мислеше за нея с копнеж всеки миг, докато беше буден, а и в сънищата си. Струваше му се въплъщение на всичко, което е прекрасно, женствено и мило. Струваше му се невъзможно да я обича така дълбоко, а тя нищо да не изпитва към него. Навярно просто криеше чувствата си й изчакваше момент, когато ще могат да останат сами.
Онази част от Бернар, която беше старец в самотното легло, вече бе престанала да се моли. Той дишаше задъхано като пребито псе, едва потръпващо след ударите на бича.
Барон Хамил де Рейси беше благородник, упражняващ значително повече дворцово влияние от Бернар, и освен това бе наистина богат: по облицованите с дърво стаи на покоите му висяха знамена и оръжия на древните му предци, но също така — имаше и уреди и книги по рафтовете. Тъкмо научните им интереси постепенно ги привлякоха един към друг.
Първите им срещи пробягаха беззвучно в ума на Бернар — споделени чаши вино, пиршество, на което седяха един до друг и си разменяха учтивости, а после изведнъж сънят ясно се открои, като оживял спомен.
Хамил водеше Бернар по някаква тъмна улица в бедняшката част на града. Вонята на боклук, когато подминаха една от задънените пресечки, бе силна като скърцането на ботушите им по мокрия чакъл и калта. Хамил рече:
— Фамилията й е много дребна и незначителна. Добро, старо име, първоначално с баронско родословие от Батира, но вече притежават само едно отдалечено малко имение на юг. Това му е останало. Лишен е от всички наследствени титли, спечелени от предците му, и, отчаяно се е вкопчил в ранга „скуайър“, който Короната му е оставила в знак на благоволение. Тя е само „лейди дьо Бентон“. Той е изключително невъздържан комарджия, пропилял значително богатство. След като няма мъжки наследник, родът ще се прекъсне с него и съм готов да се обзаложа, че Короната ще закрие имението.
Игралният дом се оказа долнопробно заведение, в сутерена като че ли на някогашен бардак, със стари опушени греди на ниския таван. Влизаше се, след като слезеш по шест изтъркани каменни стъпала. Двамата се бяха загърнали плътно в наметалата си, но самата тъкан на черния плат ги отличаваше. Към тях се извърнаха очи: свирепи очи на нашарени с белези лица; помръднаха тела, облечени в дрипи и опърпани някогашни скъпи одежди. Гузните се заприсвиваха от страх, хищните ги обкръжиха.