Акушерката беше вътре, обзета едновременно от радост и от страх. Бебето идваше, но Илейн беше в беда.
— Имате син, милейди! — каза след миг акушерката.
Връчи бебето на една от слугините и тя изтича с него при другата, която приготвяше коритото.
В съня си Бернар стоеше на място, неспособен да помръдне, а после пристъпваше към леглото й и застана при краката й, изтръпнал от ужас. Спомни си как видя милата си бледа жена, с влажното й от пот лице, с черната коса, полепнала по челото й. Нощницата й беше вдигната над корема, а всичко отдолу беше в кръв.
Очите на Илейн го потърсиха и в тях се четеше безмълвна молба, а после той изведнъж усети нечие присъствие до себе си.
— Милорд — промълви тихо гласът до рамото му.
Бернар се обърна и зяпна госта си.
— Какво правите тук?
— Навярно бих могъл да направя нещо.
Последва лавина от образи. Лиман вдигна ръце и стаята потъна в мрак.
Акушерката понечи да му подаде бебето, но Бернар само го погледна и изкрещя:
— Махни го от очите ми! Не искам да го виждам повече!
Изведнъж в стаята се бе появил монах, жрец-лечител от ордена на Дала, а след миг до него стоеше лекарят. После той чу гласа на монаха.
— Съжалявам, милорд. Тя ще издъхне скоро, нищо не може да се направи.
Беше извън стаята и Лиман монотонно мълвеше заклинание. Бернар отново се взря в него, но не можа да види лицето под широката периферия на шапката.
Накрая видя лицето на жена си — тя лежеше в предсмъртна агония в леглото, лицето й беше бяло, а очите й — пълни с кръв.
— Оставете ме да си ида! — примоли се тя.
Бернар изохка и се събуди. Въздъхна и притвори парещите си очи.
Беше го сънувал и преди. Твърде често всъщност. Но краят беше нов. Преди бе сънувал само нейните думи.
— Няма да позволя да умреш — прошепна той на себе си. Извърна глава към прага на стаята й. Свещите бяха угаснали.
Макар времето в стаята й да течеше бавно, все пак течеше. Седемнайсет години бяха минали от онази ужасна нощ. Всеки ден Лиман бе подновявал магията й всеки ден се опитваше да намери заклинание, което да спаси Илейн.
Отначало опитваха само с бяла магия: търсеха знахари из страната, веднъж дори повикаха срещу висока цена един от Велики Кеш, за когото бяха чули, че може да прави чудеса. След това опитаха с целебни заклинания, но нито едно ней помагаше.
Всеки път щом сваляха заклинанието, което я съхраняваше, той се боеше, че ще му се изплъзне, но всеки път тя бе преживявала достатъчно, докато разберат, че и този път не ще успеят, и го подновяваха.
Напоследък се бяха обърнали към по-тъмна магия, заклинание, намерено в древен том, който Лиман бе успял да купи от един търговец от Кеш. Нещо злокобно имаше около тази книга, ала Бернар бе изчерпил всички други възможности. Трябваше на всяка цена да опита това ужасно и кърваво нещо, иначе щеше да полудее.
Лиман го увери, че скоро ще успеят. Трябваше да успеят. Иначе щеше да загуби Илейн завинаги.
Глава 11
Откритие
Лори се сепна и се събуди.
Утринните звуци бяха обичайни: кукуригане на петли, чуруликане на птици, но миризмата не беше — прашно и пусто бе някак около нея, имаше твърде много пушек и мирис на нечистотии, нямаше го свежия мирис на зеленина. А и подът беше от корави дъски, а не посипаният със слама познат пръстен под.
„Къде?…“ — помисли си тя.
И я удари зашеметяващо, като конски ритник в корема: „Аз съм в Ландсенд. Тук съм, за да търся Рип. Мама и татко са мъртви“.
Беше късна утрин, ако се съдеше по жълтеникавата светлина, процеждаща се през кепенците на прозореца, лъч, изпълнен с танцуващи във въздуха прашинки. Беше сама, толкова сама, че остана да лежи още миг съвсем неподвижно.
„Мамо! — помисли си тя. — Имам нужда от тебе, мамо!“
Но никога вече нямаше да види майка си, а последните думи, които си бяха казали, бяха в караница. Никога повече нямаше да види баща си да идва от нивите, да се усмихне и да разроши косата й, или да седне край огнището в зимните вечери и да й заразказва стари истории с бавния си дълбок глас.
Доплака й се, ала сълзите не идваха. Вместо тях — тъпа, болезнена пустота. Надигна се и седна. „Рип е жив“, сгълча се. Трябваше да се съсредоточи върху това. „Ще го намеря!“
Но щом се съсредоточи, усети още нещо: Рип вече не беше в Ландсенд. Тя отметна плата, с който се беше загърнала като с одеяло, нахлузи обувките си, стана и отиде до прозореца.