Не видя никого долу и макар околните складове да бяха с прозорци, от тях също не видя да наднича някой. Налагаше се да рискува с надеждата, че и нея никой няма да я види. Погледна омачкания плат, който смяташе отново да навие на топ, и поклати глава. Нямаше време за това. На първо място беше Рип. Стъпи с единия си крак на перваза, а с другия опипа за покрива зад й под себе си.
— Какво правиш, по дяволите!
Викът като че ли дойде точно зад нея. Лори ахна и за малко щеше да се изтърве. Хлъзна се надолу и стисна здраво перваза. Задържа се така, без да мърда, опряла брадичка на перваза и вкопчена в прозореца на живот и смърт, тъй като под нея нямаше нищо, освен каменната настилка на улицата, двайсет стъпки надолу. Извъртя боязливо глава, но не видя никого. Никой не гледаше и през отсрещните прозорци.
— Какво искаш да кажеш?
Този път гласовете дойдоха откъм главната улица, малко по-надолу от мястото, където пресечката под краката й излизаше на нея. Точно където бяха предните врати на склада.
— Тези сандъци трябва да са на кея след по-малко от час, иначе „Ракът“ ще изтърве отлива. Защо не са по фургоните? Какво си правил цяла сутрин, чесал си си задника ли!
— Наредиха ми едва преди няколко минути! Не съм виновен аз!
Облекчението, което изпита, че викът не е към нея, я накара да се спусне още половин педя надолу. Щеше да се опита да се люшне няколко стъпки вдясно и да стигне до цигления покрив. Но щом се залюля наляво, за да се засили, усети болка — внезапно и силно опарване, което в същото време беше по-студено и от зимния лед, а под всичко това — гадното чувство, че си се порязал.
И преди й се бяха случвали злополуки със сечива и с остри клони. Но не беше като това. Нещо много остро се беше забило в крака й. Горещата струйка кръв я накара да потрепери и тя изохка от все по-усилващата се болка при най-малкото движение.
Искаше й се да запищи и да се пусне, и да стисне крака си; но това означаваше, че ще умре — ако не от падането, то след като я заловят.
„И Рип няма да си има никого“.
Главата й се завъртя, но Лори успя да надвие замайването и вдиша задъхано. „Не се пускай!“, заповяда си тя. Погледна надолу и видя уж невинното парче стъкло, вклинило се между камъните. Някой стъклар бе проявил немарливост в работата си и дългото парче беше паднало от счупения прозорец и се беше заклещило между двете каменни стени. Беше прорязало крака й като кристален нож. Насили се да вдиша дълбоко и разбра, че ще й е нужна и последната капчица воля и сила, за да се изкатери през прозореца.
Пръстите й се вкопчиха в нацепеното дърво. Не можеше да остане така: падането от тази височина щеше да е много по-болезнено от това, което изпитваше сега. Лори вдиша дълбоко и се издърпа нагоре. Болката беше толкова силна, че тя едва не се изтърва, и така я стъписа, че не можа дори да извика. След като изненадата премина, успя да се сдържи да не изреве; стискаше зъби и мислеше за Рип.
Ако я хванеха, щяха да я затворят, а ако я затвореха, нямаше да може да му помогне. „Не мога да им позволя да ме хванат. Трябва да съм силна“.
Кавгата долу продължаваше, дори беше станала по-шумна. Можеше само да се надява, че ще е достатъчно силна, за да заглуши пъшкането и драскането, докато се мъчеше да се вмъкне в стаичката. Но трябваше и да действа бързо, преди виковете да са привлекли хора по прозорците наоколо.
Беше вече наполовина в стаята, увиснала през рамката от кръста надолу. Вдиша и издиша няколко пъти през зъби, бързо и отчаяно, после дръпна рязко и почти изпищя, когато най-сетне се освободи от стърчащото стъкло. Колкото можеше по-тихо изпълзя в скривалището си, смъкна се върху прашния под и захапа десния си палец, за да спре писъците, които напираха в гърлото й.
След като си оправи дъха, седна да огледа раната.
От болката не припадна, но от гледката за малко щеше да изгуби свяст. Дългият дълбок прорез започваше малко над коляното и стигаше до горната част на бедрото. От разкъсаната плът се лееше кръв и вече се сбираше на локвичка на пода. Добре поне, че не швиртеше. Кракът се движеше, когато го размърда с ужас, значи сухожилието не беше срязано. Парчето се беше врязало точно в средата на мускула. Но толкова силно кървене можеше да я убие до час. Едно селско момиче разбираше от срязано — и колко кръв има едно прасе, почти колкото човек.
„Направи нещо!“, заповяда си тя.
С разтреперани ръце свали манерката си от колана и я изля върху раната. Пареше като огън и за миг й причерня и изтърва манерката. Бързо я вдигна и се вслуша да не би някой да е чул звука. Нищо не последва и тя отново погледна крака си.
След като кръвта се беше отмила, се виждаше, че трябва да се зашие. Беше гледала как майка й заши раната на Емет, ратая им, когато брадвата се беше изплъзнала от ръцете му, и внимателно беше слушала указанията й. Но това изглеждаше много по-лошо, а и нямаше какво да използва за игла. Нямаше я и мама. Лори затисна устата си с ръка. Нямаше време за плачене — течеше й кръв, и то много.