— Кръвта е много — каза Флора. — Няма да е зле да ми позволиш да видя раната.
Лори примига към нея, после се обърна учудено към Джими.
— Всичко е наред. Това е приятелката ми Флора.
Лори кимна, надигна се с усилие, развърза панталона си и го погледна.
— На крака ми е.
— Добре де. Да ти помогна ли?
Момичето го зяпна втрещено.
— Джими — изсъска през зъби Флора. — Обърни се!
— О! — „Все едно, че ми пука“. Послуша я и чу как вдиша рязко. — Какво?
— Зле е. Срязано е дълбоко и много гадно. Трябва да идеш да ми донесеш някои неща.
— Чакай малко — сопна се той и понечи да се обърне, но двете момичета така се ядосаха, че той остана с гръб и попита кисело: — Какво ти трябва?
— Малко ранилист на прах, бял равнец на прах, листа от равнец също, отвара от еньовче, малко върбова кора и… — явно се поколеба — малко маков сок. И тънка игла и конец. Котешко черво, ако намериш. Ако не — лен във восък.
— Какво? Само това? Никакви танцьорки, слонове, никакви…
— Без маков сок — промърмори Лори. — Трябва да намеря брат си.
— Никъде няма да ходиш с такава рана — заяви Флора. — Не и днес. Хайде, върви! — сопна се тя на Джими.
Той тръгна, но много ядосан. Вече беше купил на тази Лори вино и хляб, сега цяла аптека ли дай купува? Какво още очакваха от него? Маков сок! Флора знаеше ли колко струва маковият сок? И то след като Лори каза, че не й трябвал. Замисли се над това, докато крачеше. Не, по-добре да го вземе все пак. При толкова кръв сигурно я болеше ужасно. Джими въздъхна. Защо добрите дела винаги струваха толкова скъпо?
Когато се върна, Лори спеше, а Флора изглеждаше умислена. Вдигна глава, щом Джими се шмугна леко през прозореца.
— Благодаря ти — промълви тя, щом й подаде лекарствата. Помълча смутено, след което добави: — Ужасно ти благодаря, Джими. Никой никога не е бил толкова добър с мен.
— Няма нищо — смотолеви той и сви рамене.
„Принцесо Анита, какво направи с мене? — запита се Джими; знаеше, че това е шега само наполовина. — Никога не съм се скъпил да помогна на приятел, но това е тъпо! Флора няма нужда от помощ, тя, дето се вика, кацна в гърнето с меда, а тази дървенячка едва я познавам! Въпреки че прилича на теб — на теб, ако не беше такава непохватна селянка де“.
Флора беше избърсала кръвта — в ъгъла лежеше купчина прогизнал плат, а превръзката на Лори беше нова. Миризмата още си я имаше — смътна под мириса на плесен и прах от склада, но поне нямаше да се притесняват, че някой ще забележи да капе през дъските на пода. Освен това беше слязла да донесе вода, много нужна за човек, загубил много кръв.
Флора грижливо подреди лекарствата, иглата и конеца. Лори се събуди, изглеждаше замаяна — Флора сигурно й беше дала всичкото вино, заради болката.
— Помогни ми да я обърна.
Той го направи и потръпна, щом тя разви раната и се залови за работа. Предполагаше, че срамът не е толкова важен, след като оголеното бе само част от бедро, при това все едно поставено на тезгяха в месарница. Но въпреки това извърна очи.
Да шият твоя рана като че ли не изискваше толкова стискане на зъби, колкото ако гледаш как го правят на друг, освен ако наистина не гледаш на другия като на месо.
Лори го понесе добре, не се наложи да я държи, само потръпваше и дишаше задъхано, и първоначалното му добро мнение за нея се вдигна с няколко стъпки нагоре.
„А и Флора се справя много добре“, помисли си Джими. За джебчийка нямаше много ловки пръсти, но с иглата и конеца работеше изрядно.
— Трябва да те помолим за нещо, Джими — каза Флора, без да вдига глава, докато затягаше последния шев и сряза с острия нож котешкото черво.
— Не — отвърна той към стената. — Помислих си на връщане, че ще ме помолиш за още нещо, и отговорът ми е „не“!
Лори отвори очи и го погледна.
— Не! — повтори той и извърна глава. Твърде много напомняха за принцесата тъжните й очи. Трудно му беше да повярва, че е податлив на момичешки очи, но много се боеше, че е точно така.
— Брат ми го отвлякоха — каза прегракнало Лори. — Той е само на шест годинки. — Вдиша дълбоко, явно за да не заплаче. — Убиха родителите ми и изгориха къщата и плевнята ни. Не остана много, но земята си струва и още има малко стока и един фургон. Ще ти дам всичко, ако му помогнеш.
— Случайно да ти приличам на пристав? — сопна се Джими. — Това не трябва ли да го прави приставът? — И изгледа Флора с поглед, който казваше: „Да, това приставът трябва да го прави, много добре го знаеш!“
— Никой не ми вярва — проплака Лори и Флора й изшътка. — Извинявай. Всичките ми съседи си помислиха, че са убити от подивели псета или нещо такова и че братлето ми е било отмъкнато от тях. Но не е така. Имаше двама мъже. Единият едър, другият — мършав. Яздеха коне и дойдоха тук. Сега са тръгнали нанякъде и водят Рип. Усещам ги как все повече се отдалечават. — Млъкна й захлипа, сякаш сърцето й щеше да се скъса. — Моля те, намери го. Моля те!