Джими я изгледа стъписано.
— Как? — „Даже и да исках, а не искам“. — Не знам как изглеждат тези мъже, нито къде отиват, брат ти не познавам, кон нямам, а и да имах — не мога да яздя. Искаш от мен невъзможното!
— Я млъкни! — изсъска му Флора. — Иди някъде настрана и помисли, докато почистя Лори.
Разкаран така безцеремонно, Джими седна и заби поглед през прозореца. „Пак ли се оказах злодеят?“, помисли си той и си напомни да не се цупи. „Нали я спасих вече! Два пъти!“
Сякаш след много дълго време — и едно-две леки изохквания, които странно защо го притесниха повече от всичко, което беше чул досега — Флора каза:
— Вече можеш да се обърнеш.
— Виж… — почна той, но видя колко са пребледнели и двете. — Вижте, не искам да съм зъл. Само дето…
— Само дето не искаш да се забъркваш повече — довърши вместо него Флора.
Той вдигна възмутено пръст.
— Не казах това.
— Не беше и нужно. Познавам те, Джими. Но… — Флора млъкна, после въздъхна. — В Крондор нямаше да помогнеш на Лори. Съжалявам, но съм разочарована. Мислех, че си се променил.
Джими повдигна вежда. Разбира се, че щеше да помогне на Лори, дори в Крондор. Но това Флора нямаше как да го знае; не познаваше принцесата и нищо не знаеше за чувствата му към нея. А може би той не искаше да го знае. Хвърли поглед към Лори и тя отново — ужасно силно — му заприлича на принцеса Анита, чак до онова страдалческо изражение, когато си мислеше за баща си, затворен в тъмницата.
Очите на Лори срещнаха погледа му. Една кристална сълза се търкулна по бузата й. Джими въздъхна тежко. Беше разоръжен: нямаше начин да се махне от тези очи и да не се почувства по-малко мъж.
— Добре, добре. Ще се опитам. — Надигна се от пода с огромна неохота. — Нищо не обещавам и не знам кога ще се върна. — Обърна се към Флора. — Ще трябва да измислиш нещо за пред леля си — защо съм си тръгнал.
— Ще й кажа, че си тръгнал да попътуваш малко…
— Кажи й, че съм си намерил работа. Чирак при някой търговец или нещо такова. Нещо по-неопределено — не съм ти казал подробности. Докато се върна, ще съм измислил някаква история.
Флора кимна.
— Мисля, че се движат на североизток, по крайбрежния път — каза Лори. — Опитай първо натам. И внимавай. Ония двамата убиха майка ми, баща ми и Емет, без да им мигне окото, нито са мекушави, нито са слаби. Пази се.
— Благодаря. — Джими се обърна към Флора, която стягаше превръзката. Щеше да се пукне от гордост. — Поздрави леля си, в случай че се забавя.
Тя стана и го прегърна силно, после го пусна и го подбутна към прозореца.
— Хайде, върви. И се пази. Знаеш къде да ме намериш.
Беше скръстила ръце, наперена и храбра. Джими се усмихна и поклати глава. Толкова бързо се променяше, че едва можеше да я познае. Обърна се и се смъкна от прозореца. Може би първото, което трябваше да направи, бе да си намери кон.
— Не — отвърна равнодушно ханджията. — Тръгнаха си малко след съмване, както винаги.
Джарвис Коу плесна двете монети на масата. „Странно. По приказките им вчера очаквах да пият цялата сутрин“. Рядко ще видиш дисциплина и чувство за дълг у главорези, работещи за някой жалък сребърник. Освен ако работата им не беше друга… Или им плащаха по-добре.
Ханджията не обърна внимание на петаците и залъска с парцала около тях, но веждата му помръдна, като издрънча и един сребърник, и монетите се озоваха в дебелата му ръка.
— Кой път хванаха?
— На север, по крайбрежния, както винаги.
Човек не можеше да си наеме кон от конюшня, но можеше да си го купи, пък после да го върне на търговеца на по-ниска цена. Коу закрачи отривисто през Северната порта, ругаеше се наум за забавянето; денят бе умерено топъл, идеален за пътуване, но за негова жалост — и за онези, които преследваше, също. Ала колкото и да бързаше, опитното му око улавяше някои детайли — нехайните стражи на портата, подпрели се на пиките и алебардите, старшия им — отпуснат, но очите му будно шарят из минаващата тълпа, а и снаряжението им — позахабено, но годно за употреба. Както беше дочул, господарят на Ландсенд проявяваше необичайна грижа за сигурността на главния град на баронството. Ядрото на войската си — около двеста души — държеше в старото укрепление в края на града, а в домашното си имение, на много мили оттук, бе задържал само малка почетна гвардия. Но той нямаше наследник, тъй че може би смяташе сигурността на гражданите за по-важна от собствената си.