Джими се усмихна фалшиво, още го болеше от „приятелското плесване“. Май щеше да е разумно да се отърве от този тип. Обикновено гледаше да си няма вземане-даване с такива, дето те пляскат по гърба, смяташе ги за побойници, които не смеят съвсем да го покажат. Но побойниците прибираха разни неща от хората, докато Коу направо щеше да се утрепе от желание да ти помогне. Объркващо беше някак.
— А, просто искам да настигна едни приятели. Тръгнали са призори.
— Аха. — Интересът на Коу видимо се изостри. — Чудно, дали не ги познавам. Аз също искам да догоня двама души, с които трябва да си поговоря. Ще си споделим моята храна, приятел. — Конярят доведе двата коня оседлани и готови за път. — Хайде, мятай се.
„Вече съм му в дълг — каза си Джими. — И май все повече ще задлъжнявам. Мразя дълговете, но е тъпо да откажеш помощ, когато ти трябва. Какво разбирам от преследване на хора през полета и гори?“ С тъмните улички и канали, и даже с тъмниците на Радбърн можеше да се оправи. Но извън града щеше да се изгуби като… ами, както Лори тука в града, където дори един пълен чужденец като Джими можеше да се оправи.
Прецени положението. „Мога просто да избягам, но това ще привлече внимание. Освен това винаги имаш избор, докато умреш“. Можеше да поеме риска да пътува с Коу и да види какво ще стане. Ако нещата станеха рисковани, можеше да спре някъде с хора наоколо и да каже, че са приятелите му. Или, ако станеше много лошо, можеше да свие в горите и да се скрие. Биваше го в криенето и катеренето.
Щеше ли да е много по-трудно да се скрие в една гъста гора, отколкото в някоя задънена уличка?
Подозрителен беше към този човек, но пък от друга страна, това бе естествената му реакция към всяко ново лице. Коу му беше помогнал с онази каишка за китката, дето спря морската болест, и им беше дал добър съвет къде да отседнат — по-точно къде да не отседнат в Ландсенд. Едно от нещата, които беше научил от снощното си скитане, бе, че „Петлето“ наистина е по-лошо и от най-лошото място в Крондор. Двамата с Флора нямаха нужда от предупрежденията му, но Джарвис Коу нямаше как да го знае. Всъщност той нямаше какво да спечели и от двете неща, тъй като нямаше причина да очаква, че отново ще види Джими.
„А отгоре на всичко изпитвам любопитство към него. Любопитството е едно от нещата, които ме правят толкова добър крадец, и по дяволите, така преследването на братчето на Лори няма да е толкова досадно“. Всъщност нали се беше чудил какво ще направи, като догони похитителите.
„Добре де, нали съм крадец. Просто ще открадна момчето“.
Но това си беше чисто перчене и той го знаеше. Едно от нещата, които научаваше напоследък, бе това, че не може да направи всички въобразими неща на света, а само повечето от тях. Да се изправи срещу някой корав мъж със сабя в ръка беше обезпокоително. Да се изправи срещу двама щеше да си е пълна глупост. Виж, ако включеше и Коу, може би щеше да има някакъв шанс да спаси Рип.
Имаше нещо скрито у тоя човек, но инстинктите му подсказваха, че Коу не е лош. Потаен може би, криеше дори истинските си мотиви също като Джими, но не беше лош. Младият крадец беше живял в Крондор и можеше, без да мисли, да надуши лошия и в девет от десет случая щеше да се окаже прав. Чукалото му „в беда си“ просто не реагираше на Коу.
Това, което истински го притесняваше, бе кого всъщност се опитва да догони Джарвис Коу. За миг Джими дори си помисли, че може да е колега на двамата, които са отвлекли Рип. Но бързо отхвърли тази мисъл: ако беше така, чукалото „в беда си“ със сигурност щеше да зачука в главата му.
Търговецът се окашля. Коу го гледаше, вдигнал вежди.
— Извинявай — каза Джими. — Мислех.
Един от ратаите събра длани, Джими го погледна, после погледна високия кон и стъпи в тях. Не че имаше нужда да го повдигат, но беше забелязал, че простите хорица малко се притесняват, когато покажеш прекалена пъргавост.
Ратаят беше със здрави ръце. Освен това изненада Джими със силата, която вложи, щом го повдигна — за малко да го прехвърли през коня. Ако Джими не беше толкова пъргав, сигурно щеше да се случи точно това. Изгледа го отгоре сърдито, а онзи сви рамене и се ухили, разочарован едва ли не.