Джарвис поклати глава.
— Всички са такива. Всички си мислят, че е много смешно да извъртиш шега на човек само защото е новак.
Мъжът отново сви рамене и показа жълтите си зъби.
— Животът е скучен, човек трябва да се позабавлява, когат’ може.
Джими го изгледа ядосано, после извади от колана си един сребърник.
— Възнаграждение искаш ли?
— Ъ?
Джими бързо превключи на уличния:
— Бакшиш викам искаш ли?
Ратаят се ухили още повече.
— Е как не.
— Тогава си намери друго забавление — отвърна Джими и си прибра монетата.
Коу се изсмя и обърна коня си.
— Да вървим.
Още в първите мигове Джими реши, че чувството за хумор на коня му е същото като на ратая.
„Изведнъж всеки, когото срещна, се оказва чешит. Богове кога най-после ще мога да се върна в Крондор?“ Докато подминат и последната сергия на пазара, задникът му вече се беше натъртил. „Не е възможно да става толкова бързо!“
По прашната бяла лента на пътя, виещ се като змия на север, беше доста оживено: от стадата овце, подкарани за продан към града, до тръгнали на дълъг път фургони и коли, и още повече пешеходци. Лекият ветрец носеше мириса на океана и рехавите дървета покрай пътя показваха посоката му, като огъваха клони надясно. Прахта, вдигната от копита, колела и крака, скърцаше между зъбите му, а от дълбоките коловози личеше, че при кал ще е още по-зле.
Джими се окашля, помръдна неловко в седлото, а конят, изглежда, реши, че това е сигнал да затича и че няма да си промени мнението каквото и да направят или да му кажат. Коу го настигна: явно едва се сдържаше да не се разсмее.
— Седни по-назад. Не дърпай юздите, така само го дразниш. Като седнеш по-назад, дръпни само веднъж и отпусни. Ако не спре, дръпваш отново.
Джими премести тежестта си назад. Конят се поколеба, явно несигурен какво точно иска ездачът му, но след няколко стъпки забави и спря.
Конят на Коу извъртя глава, сякаш се канеше да ухапе неговия, и Коу сръчно го дръпна настрана.
— Благодаря — изпъшка Джими. „Тъпо е да ме е страх, че ще падна от това животно! — рече си той и се потърка по хълбока, където го удряше дръжката на рапирата. Скачал съм от много по-високи покриви!“
— Ти май наистина не знаеш да яздиш, а?
Младият крадец поклати глава.
— Никога не бях излизал от Крондор. А там не ми трябваше да яздя. Толкова пъти съм го виждал, мислех, че е много лесно. Сигурен бях, че ще се оправя.
Коу се окашля, което подозрително напомняше на приглушен смях.
— Е, за начало, виждаш ли онзи клуп пред левия ти крак? Можеш да пъхнеш през него ножницата на рапирата. Докато не посвикнеш, може да се изхлузи назад и да стане опасно.
Джими измъкна дара на принц Арута от каишката на колана си, напъха ножницата в клупа на юздата и тя се закрепи здраво.
— Ездата прилича повече на танцуване, отколкото просто на седене на гърба на животното. Ти обаче си бърз и силен и не би трябвало да ти е много трудно. Само помни, че конският гръб подскача нагоре-надолу. Колкото по-бързо тръгне, по-бързо е движението. Затова трябва да се вкопчиш — за да не подскачаш още по-силно. Използвай коленете си като пружини — все едно, че скачаш отвисоко…
„Добре, това мога да го опитам“, помисли си Джими. Спомни си как го беше учил принц Арута с рапирата. Забеляза тутакси, че конят се успокои. „С което не ставаме двама“, рече си той горчиво.
— Сега запомни, че конят може да усеща какво искаш от него. Ако стиснеш по-здраво с бедра и се наведеш напред, животното разбира, че искаш да тръгне по-бързо. Ако се дръпнеш назад, знае, че искаш да спре. Опитай да обърнеш, като натиснеш с едното коляно, дръпваш леко юздата от същата страна и се навеждаш малко напред и в посоката, в която искаш да обърне — съвсем малко, повече изместване на баланса, отколкото движение. Да, така е добре. Сега.
— Много е изморително това — измрънка Джими след няколко минути.
— Сигурно защото си прекалено напрегнат — каза Коу. — А и използваш мускули, които не си използвал досега. Не се безпокой, с опита става по-лесно.
— Дано не се налага да ходим много далече — измърмори Джими, а Коу се засмя.
— Погледни го откъм добрата страна — на конския гръб ще покриеш повече разстояние.
— Само дето няма да мога да ходя след това.
— Ти си млад и здрав, Джими. Бързо ще ти мине.
Коу пое напред и помълча известно време, за да може Джими сам да свикне. След като стигнаха с коня до някакво разбирателство, Джими подкара по-бързо и се изравни със спътника си.
Краката го боляха, но това не можеше да се сравни с безпокойството, което изпитваше около Коу и връзките му с мъжете, които преследваха. Затова попита с привидно небрежен тон: