— Тези хора, които търсите, приятели ли са ви?
Коу поклати глава.
— Не. Просто смятам, че ще имат малко информация, която ми трябва. — Обърна се и го изгледа. — А ти?
Младият Шегаджия ясно си спомняше, че му бе казал, че щял да се среща с приятели. Явно Коу не му беше повярвал. „Рано или късно щях да му кажа истината. Защо да не е сега“.
— Истината е, че никога не съм ги виждал — отвърна той предпазливо.
— Да не си пишете? — ухили се Коу.
Джими дори не се усмихна, а само поклати глава.
— Не, сър. Работата е такава: двамата с Флора срещнахме едно момиче. Селянче, току-що дошло в града да търси брат си. Наранила се е и не може да тръгне никъде, а казва, че тези мъже са отвлекли брат й от семейната им ферма. Помоли ме да ида и дай го върна.
— Просто така? — Коу изглеждаше искрено смаян. — Много щедро от твоя страна, господин Джими, но как точно смяташ да ги убедиш да ти върнат момчето?
— Първо ми трябваше кон — отвърна младият крадец. — Бях се съсредоточил върху този проблем, когато се появихте. А проблемът с коня се реши бързо и… — Джими се поколеба. — Истината е, че всъщност не бях планирал толкова напред.
Коу се засмя.
— И това ако не е съвпадение. — После поклати глава. — Изглежда, преследваме едни и същи хора. Те са много, много опасни.
Джими се постара да каже уверено:
— Имал съм си работа с опасни хора.
Този път мъжът го погледна много сериозно.
— Това не е шега, момче. Тъй че ако в главата ти се въртят идеи за героични подвизи, без никой да пострада, съветвам те да обръщаш и бързо-бързо да се върнеш в Ландсенд. Защото нещата няма да станат точно така. Тези двамата имат информация, която ми трябва, и вероятно няма да са склонни да ми я дадат на драго сърце. Очаквам да се пролее кръв. И тъй като не искам да ми объркваш плановете, трябва да настоя, че ще командвам аз. Защото аз имам план и допускам, че освен това съм по-опитен в такива неща. Изпълнявай указанията ми и ще се постараем кръвта, която ще се пролее, да не е нашата. Разбрахме ли се?
Джими помълча малко, после се засмя.
— Представа си нямате какво облекчение изпитвам, че съм с човек, който има план. Защото ме уговориха за това въпреки благоразумието ми и нямам представа какво върша. — След което въздъхна театрално. — Е, и какво ще правим?
Внезапният прагматичен ентусиазъм на Джими сигурно изненада Коу, но той го скри зад маската на чисто съмнение. После въздъхна и подкара по-бързо.
— Първо трябва да ги намерим.
Глава 12
Бягство
Джими видя двамата мъже далеч напред.
Посочи ги и се обърна да види реакцията на Коу. На лицето на спътника му се беше изписало смаяно, нещастно изражение, сякаш някой беше пъхнал под яката му нещо студено и лигаво.
Джими се намръщи, забравил за разните места по тялото си, които му се искаше да разтърка. Доста бяха.
— Какво става?
Джарвис посегна към гърдите си, като че ли напипа нещо под ризата си и го дръпна от тялото си. Бяха яздили непрекъснато от заранта, поне пет часа, доколкото можеше да прецени Джими — едва сега си даваше сметка колко бе свикнал сенките из града да му показват колко е часът. Не бяха спирали дори за да отдъхнат конете и за неопитното му око те бяха не по-малко уморени от собствените му крака и гръб. Нещо повече, през целия този път Джарвис Коу не се беше оказал никак разговорлив и на Джими все още не му беше много ясно какво ще нравят, щом стигнат там, където отиват. Насочи отново вниманието си към Коу, който продължаваше да гледа вторачено към двамата на другото възвишение.
— Господин Коу? — натърти Джими.
Очите на Коу се взряха в лицето на младия крадец, но сякаш не го видяха веднага.
— Имам чувството, че из това място витае нещо зло.
Джими се огледа: вдясно имаше малка горичка, вляво и напред — ниви, и леко възвишение с оголена скала, около което обикаляше пътят и което вече скриваше двамата, които преследваха. На полето се трудеше селяк — вадеше нещо от един чувал и го пръскаше по буцестата разорана пръст.
— На мене си ми изглежда съвсем обикновено.
Коу го изгледа накриво, все още стиснал онова, което държеше под ризата си, после сви рамене.
— Може да греша. Само чувство е в края на краищата. — Тръсна глава и примига. — Какво, искаше да ми кажеш нещо?
„Добре — помисли си Джими. И той си имаше такива «чувства» понякога. — Време е да си отварям очите. Може би предчувствията ми не действат извън града, а тези на Джарвис Коу действат“.
— Видях двама мъже напред.
— Тогава да се опитаме да ги догоним. — Коу подкара в лек галоп и когато Джими се изравни с него, го погледна. — Имаш ли друго оръжие, освен рапирата?