— Нож.
— Задръж се зад мен, щом ги настигнем. Ще ги попитам накъде е Ландсенд. Щом ми кажат, че е зад нас, ще те нахокам, че не си разбрал упътванията на ханджията.
Джими се смръщи и Коу го попита:
— Какво има?
— Малко е трудно да пропуснеш Ландсенд от пътя, като си помислиш.
— Е, никога не съм бил много добър в хитруванията — позасмя се Коу. — Ти какво предлагаш?
— Просто ги питайте дали имат нещо против да пътуваме заедно, понеже може да срещнем разбойници. Това ще ги разсее, дори и да откажат.
— Чудесно. Значи яздим заедно. Аз ще ги поздравя и ще ги заговоря, а ти грабваш момчето, ако са нашите хора, и бягаш. Аз ще се погрижа за останалото. Разбрано?
— Да — отвърна младият Шегаджия. Планът му се стори съвсем разумен. — Само че ако наистина са те, трябва едва да са се тътрели, за да ги настигнем, след като бяха толкова пред нас.
Коу не отвърна, но нямаше и защо: Джими съвсем очевидно беше прав. Щом заобиколиха ниския хълм, видяха двамата мъже. Бяха спрели конете си и явно спореха за нещо. Зад седлото на коня на по-дребния имаше вързан обемист чувал, но никакво дете не се виждаше. Двамата се обърнаха към тях и конете им застъпваха нервно.
— Извинете, господа! — подвикна им Джарвис. — Бихте ли ми отделили една минутка?
Двамата се спогледаха и дръпнаха юздите. След това, преди Джими да успее да догони Коу, пришпориха конете и отпрашиха надолу по пътя, все едно че са ги подгонили демони.
— Хм, това вече май наистина прилича на гузна съвест — измърмори Джими.
Коу не го чу — беше сръгал коня си след двамата веднага щом препуснаха. Нямаше как да спечелят в тази гонитба, техните коне съвсем не бяха толкова свежи като на похитителите. Бяха яздили непрекъснато, докато двамата явно се бяха бавили с много почивки, за да ги настигнат толкова скоро.
„Все пак трябва да се опитаме, може да извадим късмет“.
Джими заби пети в хълбоците на коня и той се впусна в бяг след другия: конете явно обичаха да действат на шайка, реши Джими. Усети мощта в тропота на копитата и шеметния бяг, по-бързо от всичко, което бе изпитвал… и блъскането на седлото по измъчените му бутове. Замаха с лакти като пиле, опитващо се да полети, но притежаваше почти свръхестествен усет за равновесие и успя с лекота да влезе в ритъм със стъпките на коня. Хрумна му, че представа си няма какво ще прави, ако конят изведнъж реши да спре — Джарвис не му беше обяснил как се язди в галоп, а той не знаеше какво да направи, за да забави животното. Седлото го пердашеше здраво по задника и зъбите му току изтракваха. Той изправи крака, както му беше напомнил няколко пъти Коу, й се надигна на стремената. Изведнъж зъбите му престанаха да тракат, а главата му спря да подскача — поне дотолкова, че вече можеше ясно да вижда напред. „Аха! Така ставало, значи!“ Присви колене и се наведе почти водоравно на пътя.
В един замаян миг си помисли: „Тази работа с ездата май не е чак толкова лоша, стига да си опичаш ума“. След това конят изведнъж реши, че му е омръзнало да тича, и само невероятният рефлекс на. Джими го задържа да не изхвърчи от седлото и да тупне върху спечената пръст с много болезнени последствия. Хлъзна се напред и прегърна коня през врата. Животното, изглежда, се подразни от тази неочаквана проява на обич, затича отново в тръс и пак се почна с тракането на зъби.
Джими се издърпа назад и краката му отново се задвижиха в ритъм. Помисли дали отново да не опита с галопа, но точно тогава конят излезе на билото.
Отвъд следващия хълм имаше голяма, укрепена със стени и бойници къща — направо замък — с ров около нея. Лежеше сред доста занемарени на вид градини, около които имаше ниска стена; в края на пътеката, отделяща се от главния път, имаше порта от ковано желязо. Двамата мъже препускаха към нея като изгубени пилета към квачка.
Джими изведнъж спря, или по-скоро конят му го направи. Усети нещо зло, все едно че нещо мъртво и студено бе прокарало ръка по гръбнака му, а после я натика в него, за да се вкопчи в червата му. Джими изскимтя неволно, а конят изцвили и след това момъкът изведнъж се усети, че препуска обратно към Ландсенд, без да е давал команда. С огромно усилие успя да спре, като се наведе назад, запънал стъпала в стремената, и задърпа юздите чак докато устата на коня почти не опря в гърдите му.
Озърна се задъхан. Коу беше зад него, пребледнял и навъсен.
— Какво беше това? Рутия, какво беше това?
Мъжът дълго помълча, после отвърна:
— Не знам. Но е добре, че не съм единственият, който го усети. — Вдиша дълбоко и бавно издиша. — Трябва да се махаме оттук, може да пратят хора след нас. Сигурен съм, че щях да се оправя с онези двама разбойници, но не искам да си имам работа с десетина стражи. — Подкара надолу по пътя и погледна Джими през рамо. — Ти оставаш ли?