Джими го погледна, после се обърна назад към имението и поклати глава.
— Не, сър.
— Къде бяхте? Исках го тук още снощи!
Рип не познаваше гласа. Беше като на някой свадлив старец. Чувстваше се странно, както, когато се беше разболял предната зима и непрекъснато спеше. Беше му топло и беше много увит в нещо, но щом си помисли да се размърда, откри, че е твърде уморен. Не можеше дори да отвори очи. Освен това и ръцете му не можеха да се раздвижат, краката му бяха сгънати под него и като че ли просто не можеше да измисли какво да направи. Но можеше да слуша.
— Съжалявам, милорд. Но домът на момчето беше много, много далече. Тръгнахме от Ландсенд рано тая заран, сър. — Това беше ръмжащият глас, който често чуваше напоследък. Не беше звучал толкова угоднически досега.
— Рано значи! И ви трябваше половин ден да стигнете тук! Да не сте си носили конете на гръб? Да не сте вървели на ръце като клоуни? Пет часа!
— Но, сър, като не можехме да го донесем снощи, какво толкоз, че ги поглезихме конете заранта? Уморени бяха горките, сър.
Това пък беше гласът на пора, или така поне мислеше за него Рип. Той и сега не прозвуча хубаво, а мазно, хленчещо и гадно.
— Наглост! — изграчи старческият глас. — Взимайте си парите и се махайте!
Нещо дрънна приглушено, като монети в кесия, хвърлена на земята. Последва много дълга тишина. Рип помръдна неловко и му се прищя всички да млъкнат вече и да се махнат.
— Благодарим, сър — отвърна най-сетне ръмжащият глас.
Рип усети, че го вдигат, и разбра, че го носят. Не беше неудобно, пък и този, дето го носеше, не говореше, което си беше облекчение. Чу как изщрака резе, после — скърцане на отваряща се врата. Още вървене, после още една отключена врата. После усети, че го слагат на нещо меко. Отпусна се и най-сетне заспа.
Събуди се, все едно че изплува от някакво тъмно място. Примигна и се размърда, не знаеше къде е. Усети, че има някой, и разтърка очи.
— Буден е!
Рип изненадано отвори очи. Пред него стоеше момиче с тъмни очи и къдрава кафява коса. Изглеждаше около година-две по-голямо от него, макар че беше нисичко, не беше и с половин глава по-високо. Момичето се усмихна.
— Аз съм Нийса. А ти кой си?
Намираше се в някаква стая. Голяма стая, по-голяма от цялата им къща! И леглото също беше голямо, по-голямо от леглото на мама и тате, с гладки завивки. По стените имаше платове с картини по тях, като от стари истории.
Ококори очи, съвсем изненадан, когато едно момче, някъде на неговите години, се метна на леглото и заподскача.
— Как се казваш, я кажи, я кажи, я кажи? — развика се то ухилено.
— Престани, Кей! — скастри го едно по-голямо момиче, бутна го и момчето се пльосна на гръб. — Знаеш какво е, когато се събудиш.
Кей се изкикоти, без да обръща внимание на навъсения й поглед. Тя подаде на Рип глинена чаша.
— Жаден ли си?
Рип кимна, взе чашата и я изпи на големи глътки. Беше нещо като плодов сок, но не като ябълков сайдер — по-скоро като от малини. Вдиша и отвърна:
— Благодаря.
— Аз отначало бях ужасно жадна — каза момичето. — Аз съм Аманда. Вкъщи ми викат Манди. — Беше по-голяма от Рип, може би колкото Лори, но за разлика от сестра му, изглеждаше много сериозна. Беше със светлоруса коса и светлосини очи.
— Аз съм Рип — представи се той. — Къде съм?
Стаята беше с каменни стени под платовете. За миг се смая от толкова многото плат. Знаеше колко дълго трябва да се трудят мама и тате, за да могат да му купят дори колкото за нова риза.
Камъните бяха оформени на гладки квадратни блокове; не като камъните в огнището вкъщи. Хора в странни облекла се полюшваха на вълни при лекия полъх; всъщност не беше много топло и смътният мирис на плесен във въздуха не му харесваше много. Леглото… той се огледа… не, леглата, бяха с много завивки. Неговото беше дори с покрив отгоре, като шатра.
— Ти си на моето легло — каза Манди. Не че се канеше да го изрита веднага, но явно му даваше да разбере, че не може да остане вечно на него.
— В замък ли сме? — попита Рип. Не можеше да му хрумне за друго място, което да е с каменни стени. „И с «гоблени», думата, дето ми я каза Емет! А в каменните замъци живеят крале“.
Манди сви рамене.
— Предполагам, че е замък.
— Не можем да излезем — каза Нийса и се прегърна с ръце, сякаш й стана студено.
— Понякога идват и отвеждат някой — заговори Кей и продължи шепнешком: — И повече не се връща.