Не харесваше нито едно от другите деца. Е, Нийса не че я мразеше, но повечето време беше досадна. Все пееше. Първата нощ не можа да заспи, защото тя така и не престана. Затова отиде при нея и я помоли да млъкне. Тогава разбра, че тя спи дълбоко и продължава да пее!
Манди се надигна и му каза:
— Винаги го прави това. Ще свикнеш.
Но Рип не мислеше, че ще свикне. А Кей го мразеше ужасно. Може и да беше по-едър и по-голям, но се държеше като на пет, точно както беше казала Манди. Ако скоро не избягаше оттук, беше сигурен, че ще се опита да убие Кей. Беше хапач и щипач, обичаше да се промъква до теб и да ти прави едно от двете, или и двете. Рип вече го беше ударил веднъж в корема, толкова силно, че Кей за малко щеше да повърне и дълго седя на пода и си поемаше дъх. Но като че ли беше все едно. Кей си стоеше настрана известно време, да речем около час, а после пак се промъкваше, ощипе те и побегне да се скрие под леглото си. Не закачаше Манди или Нийса както Рип, значи Манди трябваше да го е научила някак да ги остави на мира. Но Рип вече знаеше, че трябва да набие Кей, за да го накара да престане, а не искаше да бие никого; искаше само да се върне у дома. Пък и не знаеше дали ще може да набие Кей, освен ако не му скочеше отгоре някак.
А и толкова го плашеше чувството, че някой го наблюдава. Предишната сутрин се беше събудил с усещането, че някой се е надвесил над него. Но когато отвори очи, нямаше никого. Но чувството не се махна, докато не протегна ръка. Понякога имаше чувството, че някой стои зад него, гледа го или държи нещо над главата си. Понякога беше все едно, че го гледат повече хора.
— Манди — прошепна той.
Тя го погледна и той седна на ръба на леглото й.
— Какво?
— Чувствала ли си някога все едно, че… все едно, че те гледа някой, когото не можеш да видиш?
Тя посегна, стисна го за врата, дръпна го към себе си и му заговори през зъби:
— Ако говориш за това или си мислиш за това, само става по-лошо. — Млясна го по бузата и каза високо: — Сега ми се махай от леглото.
През целия ден го гледаше сърдито и отказваше да говори, а той не можеше да я вини. Беше права, нещата бяха станали по-лоши.
През целия този ден усещаше, че като че ли някакви хора стоят около него и го гледат вторачено. Мъчеше се да не им обръща внимание, но беше толкова неприятно, че едва можа да си изяде вечерята. През нощта се събуди от усещането, че някой го пипа. Отвори очи и видя черния силует на мъж, застанал над него. А после мъжът изчезна, просто ей така. Рип лежеше неподвижно, съвсем неподвижно, и имаше чувството, че мъжът продължава да стои над него и не му мисли доброто, и че няма никакво лице, а само това, което беше видял — чернота, като въплътила се сянка.
Беше толкова изплашен, че чуваше как тупка сърцето му и искаше да извика, ала не смееше, тъй че гърлото го заболя и устата му беше суха като памук, и трябваше да отиде до нощното гърне, но не можеше. Искаше да събуди някой от другите, за да не е сам в тъмното, но го беше страх да проговори. Дори не му хрумна, че може отново да заспи. Но някак си успя. А когато се събуди, имаше чувството, че някой невидим се е навел над него. Остана да лежи и да си мисли: „Трябва да се махна оттук“.
Два пъти на ден идваше един дебел мъж със зло лице и лош дъх — да им донесе храна и да отнесе нощното гърне, като го смени с празно. Иначе вратата беше заключена, а на прозорците имаше решетки, пък и все едно бяха някъде нависоко. Тъй че Рип трябваше да се измъкне, когато вратата е отворена.
— Ще се махна оттук — каза на другите.
Момичетата само го изгледаха — Манди навъсено, Нийса — с ококорени очи. Май не разбираше за какво им говори.
— О, те ще дойдат и ще те отведат съвсем скоро — подразни го Кей. — И ще ти отсекат главата ей така: „хррръц“! — Направи се, уж че замахва с меч.
— Сигурно първо ще дойдат за тебе — сопна се Рип. — Ти си бил тука по-дълго от мене!
Кей зяпна, изненадан от жарта му и от истината. Побесня и скочи към Рип.
— Спри, Кей! — отсече Манди.
Кей така закова на място, че Рип разбра — беше прав, Манди го беше научила на едно-две неща за приличното държане. Кей продължаваше да кипи, но от безопасно разстояние.
— Как мислиш, че можеш да се измъкнеш? — попита Манди.
— Не знам — отвърна Рип. — Може да хвърлим чаршаф на главата му и докато се мъчи да го свали, да избягаме през вратата.
Кей изпърдя с уста и се изсмя.
— Ей, това пък беше съвсем глупаво! Той е два пъти по-голям. Най-много да му хвърлиш чаршафа на задника и мозъкът му може да е там, но очите и ръцете му са важните. — Изсмя се отново и посочи Рип с пръст. — Глупчо такъв!