— Млъкни, Кей! — сряза го Манди. — Всички трябва да мислим за това. Досега имахме късмет, но няма да продължи дълго. — Изгледа го ядосано и добави тихо: — Освен това… става по-лошо.
Кей се ококори и се озърна боязливо. Явно го стъписа това, че тя си позволи дори да намекне за виденията, които ги измъчваха.
— Да. Тъй че престани да се правиш, че не те е страх, и ни помогни да измислим как да го направим — ревна му Рип.
Кей го погледна обидено и намръщено, но личицето му изведнъж светна.
— Ей! Сетих се! Можем да го спънем! После можем да хвърлим чаршафа върху него.
Манди се замисли.
— И можем и да го вържем, за да не може да излезе.
— Можем да му вземем ключовете — каза Рип. — И да го заключим тука.
— Можем да го думнем по главата! — извика весело Нийса. — Дум! Дум по главата!
Другите се засмяха.
— Браво! — Рип потупа момиченцето по гърба. — Точно така ще направим.
Когато едрият тъмничар влезе със закуската, Рип и Кей стояха от двете страни на вратата и си подмятаха една ябълка. Мъжът се обърна да остави подноса, но масата, която обикновено стоеше до вратата, бе преместена в средата на стаята и покрита с чаршаф, който висеше до пода.
— Защо сте я сложили там? — изръмжа дебелакът.
Нийса повдигна крайчеца на чаршафа и каза надуто изпод масата:
— Това си ми е къщата! — И пусна чаршафа.
— Вие двамата — изръмжа мъжът на момчетата, — върнете масата на мястото й.
— Не! — извика отдолу Нийса. Беше смайващо колко сърдито и силно излезе викът от толкова мъничко същество.
— Моля ви — проплака умолително Манди, — не може ли да почакаме, докато си свърши играта? Ако я преместим, ще се разреве.
— Не! Не! Не! — закрещя Нийса толкова силно, че смая и приятелите си.
— Добре, добре! — изрева тъмничарят, затръшна вратата с ритник, но не я заключи, понеже държеше тежкия поднос. Изгледа ядосано децата и двете момчета се смъкнаха и седнаха на пода, Манди продължаваше да лежи на леглото си, ококорила очи, а Нийса пееше тихичко на куклата си под масата. Пазачът тръгна натам.
И в този миг Рип и Кей дръпнаха сатененото въже, което държеше завесите на леглото, от скришното му място под чергата на около един глезен височина, едрият мъж залитна и падна, а подносът с храната изхвърча и се стовари на пода с ужасен трясък.
Пазачът се опита да се подпре на ръце, но не успя — едната се счупи.
Очите му се подбелиха и той изгуби съзнание. Двете момчета бързо овързаха въжето около краката му. Манди скочи от леглото, дръпна чаршафа от масата и го хвърли върху главата му, после двете с Нийса дръпнаха краищата и Манди ги върза здраво.
— Да се махаме — каза Рип.
Набързо събраха пръсналия се хляб, сиренето и плодовете в калъфките на възглавниците и изтичаха навън. Беше все едно, че от топла вода излизат в леден въздух и зъбите на Рип затракаха. Той погледна другите притеснено — бяха пребледнели и уплашени. Манди се обърна назад.
— Не! — каза Рип, затръшна вратата и превъртя ключа, който за щастие си беше в ключалката. — Не можем да се връщаме. Да се махаме оттук.
Бяха в някакъв коридор, който изглеждаше съвсем еднакъв и в двете посоки — каменни стени, малки високи прозорци от едната страна, покрит с плочи под, грамадни почернели греди отгоре.
— Насам — каза Нийса и посочи надясно.
— Защо? — попита Манди.
— Защото пътят е натам.
Манди сви рамене и тръгна надясно. Изборът можеше да е погрешен, но поне беше избор. Ако се съдеше по гледката през прозореца им, трябваше да са на най-горния етаж на къщата.
— Гледайте за стъпала — прошепна Нийса.
Манди я изгледа накриво, но не каза нищо.
Рип се чувстваше неловко, защото тъкмо той бе наложил идеята за бягство на другите — но пък все някой трябваше да го направи. Не разбираше защо по-големите деца с такова примирение бяха оставили ужасните работи, които правеха с децата тук, да продължат, но той нямаше да го търпи. Не знаеше дали ще може да се държи като водач, колкото и пъти да си го беше представял, но все някой трябваше да го прави. Ако не беше заключил вратата, като нищо щяха да се втурнат отново вътре. Там не беше безопасно, но тук навън си беше направо страшничко. Първо, като че ли ставаше все по-студено, а и имаше чувството, че в коридора се трупат много хора, или скоро ще се струпат.
„Стъпалата — помисли Рип отчаяно. — Къде са стъпалата?“
Нийса плачеше — тихичко, уморено и много уплашено. Сълзите се стичаха по лицето й. Мъчеше се да не вдига много шум, но стенеше пискливо и непрекъснато, сякаш останала без дъх. Стискаше ръката на Рип с топлата си ръчица и го теглеше ту насам, ту натам. Никой друг нямаше представа накъде вървят, затова я бяха оставили тя да води.