Рип знаеше, че е много уплашена — и той беше много уплашен. Държеше ръката й колкото за да я успокои, толкова и за да успокои себе си. Иначе трябваше само да мисли за онова невидимо нещо, което сякаш всеки момент щеше да се блъсне в тях. Или за хапещия студ, заради който можеше да види дъха си, макар че все още бе лято, макар и късно.
Бяха се промъквали из огромната къща като че ли часове наред и всички бяха изтощени. Бяха намерили стъпала, но когато слязоха два етажа надолу, трябваше да обърнат, за да се скрият от някой, който се качваше нагоре. Който и да беше, принуди ги да тичат три етажа нагоре, преди да свърнат по коридора на следващия завой. Шмугнали се бяха в една стая, докато зад вратата тътнеха стъпки и нещо сякаш бе надвиснало точно над главите им. Поне си отдъхнаха малко, иначе досега да са съвсем капнали. След като стъпките спряха се измъкнаха навън и успяха да слязат два етажа надолу, но засега бяха заклещени на същия етаж, откъдето бяха започнали.
Всички стаи бяха празни и пълни с прах и невидими наблюдаващи ги очи.
Рип пусна ръката на Нийса и пристъпи на пръсти до стълбището.
Присви се, надзърна предпазливо зад ръба и загледа, напрегна слух да чуе дали нещо се движи долу. Махна на другите и заслизаха тихичко по стъпалата. Преди да стигнат до следващото стълбище, чуха стъпки и затичаха по коридора с разтуптени сърца.
Усещането за невидим преследвач ставаше все по-остро — и чувството за гняв, протягащ се да ги смаже, се усилваше. Децата затичаха още по-бързо, беше все по-трудно, въздухът сякаш се разреди и студът хапеше, караше ги да залитат и да хлипат.
„Трябва да се скрием“, помисли Рип.
Една врата напред по коридора го примами. Той сграбчи дръжката и задърпа, но разбра, че е заключено. Измъкна ключа на тъмничаря и се опита да го пъхне в ключалката, но ръцете му трепереха. Ключът беше като нещо оживяло, гърчещо се в ръката му, и той го пусна с отчаян хлип. Манди го стисна за рамото и той изохка.
— Да вървим! — прошепна тя в ухото му и го задърпа за ризата.
Но Рип се вкопчи в дръжката, за да не го повлекат, и тя като по чудо се превъртя. Той сграбчи Манди за полата, отвори вратата и задърпа момичето. Другите две деца влязоха след тях. Двамата с Манди затръшнаха вратата и я затиснаха с гръб, задъхани. Нещо от другата страна удари силно по вратата, разтърси я и по пода със съсък се посипа вар.
Рип имаше чувството, че нещо зло удари по вратата, а после се присви и се отдръпна уплашено. Но не беше отишло далече — и това усещаше. Все пак засега се чувстваше в безопасност. По-безопасно, отколкото в затвора горе. Огледа стаята. Кей и Нийса го зяпаха, пребледнели и уплашени. Манди въздъхна, смъкна се на пода и се сви, очите й се вторачиха в празното.
Бяха в спалня. Обзаведена със сурова простота, но мебелите бяха изящни, като в повечето разкази на Емет за стари времена или като в тези, които мама му беше разказвала, за дворци в небесата. Всички мебели бяха изящно резбовани, от тъмно дърво и лакирани, имаше и плат по седалките, с шарки. Нямаше огледала или картини по стените, нито от онези големи „гоблени“ като по стените в другата стая, но Рип разбра, че стаята е за благородници. После забеляза, че Нийса е зяпнала, и се извърна да проследи погледай: точно срещу него имаше врата.
Нийса посочи и промълви тихо:
— Тя е там.
Нещо сякаш го притегли натам и той тръгна, но когато стигна до прага, се поколеба. Нещо лошо имаше зад тази врата. Не зло само по себе си, като онова, което ги очакваше навън в коридора. Все едно че нещо лошо ставаше в стаята зад вратата.
Но Рип трябваше да погледне и страхът не го задържа дълго. Отвори вратата. В стаята беше сумрачно, все едно че нощните сенки се бяха затаили вътре, и свещите я огряваха съвсем слабо. В средата на стаята имаше легло, а на леглото — красива млада жена. Спяща? Не, не дишаше. Беше мъртва. Той неволно отстъпи, после спря.
Вгледа се по-внимателно, омаян и в същото време — изтръпнал от ужас. Вдиша дълго и много бавно, стъписан и разбрал по някакъв начин, че макар жената да трябваше да е мъртва, не беше. После затръшна вратата, облегна се на нея и му призля. Когато вдигна глава и погледна другите, разбра, че и те са видели същото. „Усетихте ли го?“, зачуди се Рип, но не посмя да го изрече на глас. Беше същото като онези привидения: по някаква причина не мислеше, че ще е разумно да признава какво е изпитал.
— Тази дама е мъртва — промълви Кей, още по-пребледнял от обикновено.