Изведнъж Нийса каза:
— Да!
Стана, тръгна точно натам, накъдето гледаше Рип, спря пред стената и като хипнотизирана започна да натиска в центъра на всяко плодче и цвят и да опипва всяка извивка на всяка клонка, сякаш търсеше нещо, което ще поддаде под пръстите й.
Рип не беше съвсем сигурен какво е таен проход, нито как действа, когато Емет му беше разказал историята, но пък тогава не беше виждал истински замък. Толкова големи бяха. Възможно ли беше сега наистина да гледа към вратата на таен проход?
— Какво правиш? — попита Манди.
Нийса натисна поредната издатина. Тя хлътна под пръста й и нещо щракна. Стената се хлъзна и се открехна с тихо скърцане. Рип се приближи и зяпна, Кей и Манди също дойдоха и застанаха до него.
— Отвори я — каза Кей замаяно.
Рип бутна вратата. Зад отвора се виждаха стъпала, водещи в катранен мрак надолу.
— Тъмно е — промълви Нийса, беше стиснала Манди за ръката.
— Ще ни трябват свещи — заяви Манди, съвсем практично, както винаги. — В стаята на онази жена има…
— Не! — Кей я стисна за ръката. — Не влизайте там!
Рип беше съгласен с него.
— Е какво да правим тогава? — попита сърдито Манди и посочи към масата. — Ако вземем тази, ще разберат, че тук е имало някой.
— Те бездруго ще разберат — каза Рип. — Нали почти им изпихме виното.
— Но ако вземем свещта, може да се сетят, че сме тръгнали оттук. — Манди го изгледа упорито.
— Няма да разберат! — настоя Рип. — Ще трябва да намерят входа, както го направи Нийса. — Погледна Нийса. — Аз си мислех за таен проход, от една история, която ми разказваше тате. Ти как разбра?
— Не съм — отвърна Нийса. — Тя ми го каза. — И кимна към другата стая.
Рип потръпна.
— Вижте, те може да се сетят, че сме били тука, но ще си помислят, че сме излезли през вратата. — Отиде до вратата и я отключи, незнайно защо сигурен, че онова, което се бе опитало да влезе след тях, вече го няма. Не знаеше откъде е толкова сигурен, просто знаеше, че всичко е наред. — Тъй че ще претърсят навсякъде и дори да се върнат и да намерят този проход, ние вече отдавна ще сме се махнали.
Отиде при нощната маса, бръкна в чекмеджето и намери още две свещи и огниво. Едната подаде на Манди, пъхна другата под ризата си, после запали тази в ръката й и я взе. Свещите бяха хубави — от восък, а не лой — мама пазеше три такива за специални случаи. Накрая прибра огнивото под ризата си при другата свещ.
Двамата с Манди се спогледаха мълчаливо, после очите на момичето пробягаха към стълбището и тя вдиша дълбоко.
— Ти си пръв. Аз — след тебе.
Рип потрепери — дано да не бяха забелязали. И него го беше страх от тъмната дупка. Но като нямаха друг изход, май трябваше да влязат в нея.
На вратата на лабораторията на Лиман Малахи плахо се почука и той вдигна глава от работната си маса. Погледна барона, който седеше до него, и той се намръщи.
— Влез — каза Малахи, избърса длани в халата си и пристъпи към вратата. Баронът се надигна от стола и остави книгата си.
Вратата се отвори и един много изнервен и много мазен на вид наемник пристъпи половин крачка навътре, с нелепа почтителност.
— Прощавайте, че ви притеснявам, ваш’ сиятелства — почна той, без да спира да се кланя, а очите му засвяткаха ту към геометричните фигури на пергаментите, опнати по стените, ту към, разните неща, надраскани с тебешир по пода, ту към безбройните книги и уреди. — Такова, ъъъ, децата…
Лиман затвори очи; знаеше, че ще тръгне на зле, но ако нещо се беше случило на тези деца, глави щяха да хвърчат.
— Какво е станало?
— Ми те, ъъъ, избягали са изтърсаците, ваш’ сиятелства.
Баронът се напрегна. Лиман знаеше, че дори много силен човек, може да припадне от погледа му. А този глупак не беше силен. Така че магьосникът побърза да разведри положението.
— Искаш да кажеш, че са излезли от стаята си — каза кротко. — Всъщност те не могат да излязат от къщата. — И подхвърли през рамо на барона: — Уредил съм някои неща. — После отново заговори на наемника: — Тъй че са някъде в къщата. — Махна му небрежно с ръка и добави: — Намерете ги. И внимавай, косъм да не падне от тях. Много се съмнявам, че ще ти харесат последствията, само една драскотина да получат. Разбрано?
Мъжът кимна и заотстъпва с поклони, като дръпна вратата след себе си, Лиман сви рамене.
— Досадна неприятност!
Баронът се намръщи.
— Мдаа. Впрочем, защо събираш толкова много наведнъж? Поне една седмица няма да ни трябва друго.