— Все едно, загубата е ужасна. — Помисли за миг. — Хмм. А да знаете къде са го погребали? Навярно бих могъл да направя нещо с костите.
Бернар се замисли.
— Не знам. Тогава не ме интересуваше. А и ти не си го споменавал досега. — Баронът се намръщи. — Ще попитам акушерката. Тя живее в едно селце наблизо. Тя ще знае какво точно е станало.
— Чудесно, милорд — каза усмихнато Лиман. — И все пак запазете скицата и помислете над другото ми предложение. Боя се, че без вашия син това може да се окаже единственият начин да върнем вашата лейди.
Баронеса Илейн се събуди с чувството, че някой я е повикал по име. Ала звука вече го нямаше, а призива и да го беше имало, не се повтори. Мислите й течаха бавно: дъхът дори, който си поемаше, бе някак неестествено разтеглен във времето и Илейн се зачуди дали не сънува.
Чувстваше се слаба. Това бе първото физическо усещане, което изпита, а след него — болката. Разкъсваше я като освирепяла котка, дращеше с остри нокти в утробата й, късаше със зъби и дъвчеше. Искаше й да се гърчи, искаше да закрещи от агония, ала не можеше. Не можеше дори да отвори очи, нито да примигне. Затворена в мрака зад очите си, Илейн крещеше в ума си, молеше се нещо да облекчи болката й, да дойде някой и дай помогне.
Сегашното не беше като ужасните родилни мъки, които я бяха заливали на вълни, все по-високи и високи; те бяха свършили. Илейн беше сигурна в това: беше чула плача на детето си. „Видях личицето му“, помисли тя. Споменът донесе утеха или поне отвлече ума й от болката. Но не задълго — болката не можеше да се отрече и й се искаше да заплаче, ала не можеше.
Усещаше как изтича животът й, бавно, но неизбежно. Това я ужасяваше. Бореше се да удържи: искаше да живее! Искаше да види своя син пораснал мъж. Искаше Закри!
Представи си как той държи ръката й и й говори да е силна. Допирът му й се стори толкова истински, че напук на всичко за миг я направи щастлива. После болката захапа още по-силно ума й и тя пищеше, пищеше, пищеше. Скоро започна да се моли за смърт.
Ала смъртта така и не идваше. След малко Илейн потъна в мрака и тя, и болката изчезнаха.
Глава 13
Криене
Магьосникът вдигна глава.
— Заклинанието не е сложно — каза Лиман Малахи, след като приключи с приготовленията. — Но е засукано. Степените на подобие трябва да се балансират деликатно.
Погледна своя… работодател? Домакин? Приятел? Благодетел? Погледна човека, който му беше давал подслон седемнайсет години и му беше позволил да продължи изследванията си, над които, хм, на някои други места в най-добрия случай щяха да се понамръщят. „Не, поправи се той наум. На повечето места щяха да го обесят или жив да го изгорят.“
Двамата бяха сами в стаята, само пламъкът на свещта им правеше компания. Слугите и охраната, разбира се, бяха свикнали с това. Бяха може би най-добре платените слуги извън големите градове и домакинствата на най-знатните владетели; а и като качество не бяха зле. Но за разлика от обикновените домашни стражи, им се плащаше колкото за да служат, толкова и за да забравят бързо онова, което чуват и виждат.
Чародеят сви устни и придърпа по-плътно халата около тялото си — тази нощ пролетният дъжд беше тежък, думкаше по кепенците и цветното стъкло на прозорците. Самият той щеше много да се зарадва на един буен огън в огнището, но на Бернар му беше все едно — сякаш не забелязваше студа, възцарил се в тази каменна грамада.
„Златото може да свърши много неща — помисли той. — Дори да надвие суеверния страх на слугите и войниците. Но не може да превърне едно каменно укрепление в удобно място за живот“.
Бернар махна и ръката му леко потрепери във въздуха.
— Да, да. Хлапето трябва да прилича и на мен, и на милейди Илейн, и магията ти ще го открие — рече той. — Проклетата акушерка! Заповядах й да го премахнат!
Лиман огледа трите плитки златни диска с тънките им кристални покрития; всеки бе колкото кръгче от събрани палец и показалец. Сребро и тюркоаз, платина и черен кехлибар бяха инкрустирани на сложни фигури по вътрешната повърхност на златото. Във всяко от тези кръгчета имаше вода, а в нея плуваше игла. Всяка от трите иглички беше увита с косъм — около тази в средния диск бяха усукани два косъма, които се пресичаха. Кристалните покрития държаха всичко това неподвижно.
— Възможно е да не се е подчинила, за наше щастие — каза той. — Жалко, че не можахме да измъкнем повече подробности от нея, но това също ще свърши работа… още по-добре, защото знанието, което ще ни донесе, няма да е остаряло със седемнайсет години.