Выбрать главу

Лиман се надигна и нави ръкави. Затвори очи, устните му се размърдаха и ръцете му започнаха да описват сложни фигури.

Докато мъжът, за когото Бернар продължаваше да мисли по-скоро като за учен, отколкото като за чародей, редеше заклинанието си, самият той си спомни първата нощ, в която се бяха срещнали.

Беше нощта на голямата буря, стени и грамади от пурпурночерни облаци се трупаха на запад; просветваха от далечните мълнии, ала бяха обагрени в златисто по краищата от залязващото зад тях слънце. Вълните дойдоха преди пороя, високи като планини, и накараха рибарите да задърпат лодките си по-високо по брега, да ги връзват за дървета и скали и да се молят, щом вятърът запищя около сламените покриви на колибите им. Дъждът заваля на откоси, понесен от чудовищните ветрове. Поривът на бурята бе придружил родилните мъки на любимата му, с малкото чудовище, което се опитваха да открият сега. Радостта му от предстоящото раждане на син го беше тласнала да предложи гостоприемството си на чужденеца, странен мъж с опулени кафяви очи и сплеснат нос, който изглеждаше огромен над тясната брадичка. Изглеждаше само с няколко години по-стар от Бернар, но баронът не беше сигурен за истинската му възраст, защото и сега, след тези седемнайсет години, Лиман изглеждаше почти както когато беше дошъл.

Лиман се беше представил за приятел на бащата на Бернар — пишели си, но никога не се били срещали лично със стария барон; понякога съветвал баща му по въпроси, свързани с науката. По-точно за изкупуването на древни томове и ръкописи. Беше се поинтересувал за намеренията на Бернар досежно семейната библиотека, тъй като не знаел доколко синът споделя бащиния си ентусиазъм към древните знания, и сподели, че би желал да изкупи няколко труда в случай, че синът не желае да продължи да поддържа колекцията. С радост беше открил, че Бернар споделя любовта му към ученето.

И Бернар си спомни, че скоро след това беше дошла вестта: баронесата има трудности при раждането.

Споменът отново върна болката. Той се отпусна в стола си и изруга наум. И тогава видя, че двата косъма, увити около средната игла, се гърчат като змии — змии, които ненавиждат близостта на другата. Гърчеха се и се отдръпваха от плуващата игла, докато накрая не се притиснаха в двете противоположни стени на кутийката и не се отпуснаха отново.

„Това е може би най-очебийният случай на несходство, който съм виждал — помисли си магьосникът, като запази външно безразличие. — Ако нещо е сигурно тук, то е, че тази двойка не е направила дете заедно“.

— Какво означава това, Лиман? — сопна се Бернар. Очите му бяха блеснали подозрително: по въпроси, засягащи жена му, баронът на Ландсенд беше относително с ума си.

„Сякаш точно аз мога да знам“, помисли си Лиман, а на глас отвърна:

— Хм… милорд… възможно ли е да сте имали друго дете? В смисъл, да сте станали баща, преди да срещнете лейди Илейн?

Това смири гнева на Бернар. Той помръдна леко в стола си, посегна към чашата горещо вино с подправки и зашари с очи.

— Ами, като зрял мъж, преди да се оженя… на трийсет лета… по някоя курветина от време на време… и разбира се, доколкото знам…

— Разбира се, милорд. Разбира се. Светски мъже сме все пак, и вие, както и аз — успокои го Лиман. — Но, виждате ли, това може да направи усуканата двойка несъвместима с естеството на заклинанието. Точно затова ви помолих за още един косъм от косата на вашата лейди. Заклинанието няма да е толкова ясно, нито ще действа от много голямо разстояние, но все пак би трябвало да подейства.

Той се надигна и ръцете му се раздвижиха над диска отляво. „И няма да използвам другата с вашия косъм, милорд барон. Защото подозирам, че ще е съвсем безполезна за целите ни“.

Щом излезе на билото, Брам спря и се загледа надолу към Ландсенд. Градът му беше познат: няколко пъти вече го беше навестявал. Опита се да погледне на него така, както щеше да го види Лори.

„Най-напред ще й трябват пари“, реши той.

Усмихна се въпреки тревогата си и болката в краката. Не се беше бавил по пътя и имаше ужасна нужда от сън, да не говорим за ейл и храна. Нямаше да е стигнала много далече с няколкото медни петака, които беше крил под дюшека си. Макар да бяха спестяванията от целия му живот, все пак този живот не беше чак толкова дълъг и според градските мерки парите никак не бяха много. Успя да потисне неволно споходилата го мисъл: вярно, беше си представял как тя лежи в леглото му, но не точно по този начин.

Намести лъка, колчана и пътната торба и закрачи към северната градска порта. Ако помнеше добре, недалече пред нея трябваше да има двама конетърговци.