С времето умът й ставаше по-силен и страхът и отвращението се превърнаха в ярост и пресметливост. Понякога си спомняше сблъсък, миг на непокорство, в който бе отхвърлила нещо, което се бе опитало да я надвие, но подробности не помнеше. Зли неща я бяха изтезавали и тя по някакъв начин ги беше нападнала; придала беше в ума си телесност на тези зли неща и с ръце, сътворени в ума й, се беше пресегнала и ги беше сграбчила. Бяха се опитали да избягат, но тя бе разкъсала същността им, дереше и късаше, докато не станаха на нишки и късчета — и сякаш се изпариха в пустошта, като оставиха след себе си бавно затихващ вик на болка и страх.
Бе подирила още нещо отвъд болката и студения натрапник, както наричаше в ума си онова зло и лигаво докосване. И тогава ги бе открила: създанията, затаени и дебнещи из ъглите на имението.
Усетила беше присъствието им: стъписани, уплашени, възмутени от това, че нещо може да им навреди. Криеха се от нея. Скоро щеше отново да заспи, защото беше много уморена. Но искаше друго. Ужасно искаше да ги унищожи всички. Но макар да се таяха наблизо, не можеше да се докопа до нито едно. Трябваше да ги накара сами да дойдат при нея. Между периодите на мрак Илейн кроеше в сънищата си планове. Яснотата идваше рядко, но тя разбираше, че ако сънува, може сама да диктува правилата на този сън, и трябваше да се справи с тези дебнещи сенки в ума си.
Престори се, че спи; потисна всякаква мисъл и зачака. След малко един от враговете й се приближи боязливо, за да я изпита, и тя го сграбчи.
Стисна го и то зави, задърпа я насам и натам, мъчеше се да побегне. Най-сетне се докопа до някаква преграда и започна да се дърпа през нея. Илейн го държеше, мъчеше се да го издърпа обратно, за да го хване по-здраво. Но то се оказа силно и упорито. Издърпа я до самата преграда, оставило много малко от себе си във въображаемите й ръце.
Все едно че беше притисната в нещо горещо и твърдо — но същевременно усети, че се плъзга през преградата, и стисна нещото още по-здраво. Изтървеше ли го, не знаеше къде може да се озове, ала не искаше да попадне някъде, където ще е още по-зле от сега, затова се вкопчи на живот и на смърт.
И изведнъж вече можеше да вижда! Беше толкова смаяна, че изпусна създанието, в което се беше вкопчила. Беше ден, но около леглото й горяха свещи. След това усети, че се повдига, лека като пух на глухарче и също толкова подвластна на полъха; помъчи се да спре извисяването си и успя само да се обърне тъй, че да вижда под себе си.
И разбра, че се взира в собственото си тяло, лежащо в леглото. „Нима съм мъртва?“. Беше чувала да разправят за хора, които се реят над телата си, виждат оплаквачите или домовете си, преди да бъдат отведени в Залата на мъртвите на Лимс-Крагма. Такива неща се разказваха от онези, които жреците-лечители бяха връщали към живота миг преди да прекрачат границата на смъртта.
После видя, че гръдта й се повдига, съвсем бавно: но тя дишаше! Огледа внимателно тялото си. Не изглеждаше никак добре. „Умирам ли?“ Изпадна в паника и се опита да се спусне по-близо до тялото си; махаше с ръце все едно плува, но после осъзна, че няма физически ръце. Нямаше тяло! Ужасът от тази истина я накара инстинктивно да се пресегне, все едно че се опитва да се вкопчи във физическото си същество с духовните си ръце. И изведнъж отново се озова в собственото си тяло, с болката и с дългото безмълвие. Мъчителите й ги нямаше: съвсем ясно усещаше, че отново е сама. А след това изведнъж съзнанието й угасна като духнато пламъче на свещ.
Когато разумът се върна отново, тя осъзна: „сънищата“, както ги беше наричала, всъщност бяха умът й, напускащ тялото, а периодите на будност — неговият плен в телесните окови. Трябваше да се научи да контролира тази способност, да освободи ума си.
Не знаеше колко време й бе отнело, но с много съсредоточаване откри, че може да напуска тялото си по своя воля и да прелита от стая в стая, и да минава през стени и подове, все едно че бяха направени от вода.
Имението беше прашасало и запуснато. Малкото хора, които откриваше, бяха от онази порода мръсни наемници, каквито дори баща й нямаше да наеме, но много от тях носеха униформата на домашната гвардия.