Враговете й продължаваха да се таят в тъмните ъгли, но вече не смееха да я доближат. Понякога кипваше от яд заради онова, което й бяха причинявали, и ги търсеше да им отмъсти. Друг път почти им беше благодарна, защото й бяха показали изход от мрака и болката. Искаше най-вече да ги види, да разбере какво представляват. Тогава щеше да реши какво да прави с тях. Дали бяха свръхестествени същества? Или призраци? Или проводници на някаква друга сила?
„Къде е бебенцето ми?“, изведнъж се зачуди тя. И се смая от това, че не се бе сетила за него по-рано. Как можеше да забрави единственото си дете? Момченцето й! Трябваше да го намери.
Ала беше твърде късно, вече я влечеше назад. Илейн не се възпротиви — знаеше, че не може да направи нищо, за да го спре. Поне не беше длъжна да остава тук завинаги. Преди отново да бъде засмукана в болното си тяло, видя, че свещите са догорели съвсем.
Когато се събуди пак, чу гласовете на деца! В далечината отекваше детски глас, зовеше я. Изведнъж Илейн се озова в коридора и за първи път от много време усети присъствието на ужасите, които толкова я бяха терзали. Извика: „Насам!“ В коридора се появи малка група деца, две момичета и две момчета. Изглеждаха изтощени и изплашени.
Надвиснала над тях, Илейн едва сега видя враговете си. Приличаха на струи черен дим, гърчеха се и се извиваха от някакво черно ядро и излъчваха страх и вледеняващ студ.
„Насам!“, отново извика тя и посочи вратата на покоите си. Викаше и викаше, докато най-сетне едното момиченце като че ли я разбра и поведе другите към вратата. Втурнаха се в стаята и затръшнаха вратата.
Илейн замахна с ярост към черния облак и перна едно от пипалата му. То леко се отдръпна и се сви, готово да я жилне с ледената си злоба. Вместо да губи силите си, Илейн се върна в стаята и надвисна закрилнически над децата, зарадвана, че са тук, особено най-мъничкото. Момченце, не повече от седемгодишно. Но макар да беше уплашено, се владееше.
Тя усещаше врага си — как дебне зад вратата, — но той не се опита да влезе. Чак сега забеляза магическата преграда по стените, шарките от светлина и сила от „тук-нищо-не-ще-се-промени“. Навярно в края на краищата някой бе чул молбите й за помощ.
Щом се вслуша в приказките на децата, разбра, че отчаяно искат да избягат. Натъжи я това, че ги ужасява не по-малко от злокобната сила в коридора, но всъщност не можеше да ги вини. „Само да можех да им помогна…“ Надникна в коридора; съществото й се ухили и тя се отдръпна.
Огледа стаята, успя да долови една по-стара вълшебна преграда и я подири. Мина през стената и отново откри тайния проход зад нея. Мъжът й й го беше показал в деня, в който я настани в тези покои. „Всички обикалят цялото имение“, така й беше казал.
Видя, че малкото момче се е вторачило в същата стена, и нещо в очите му й подсказа, че е на ръба да открие прохода. Илейн заговори на момиченцето, което беше довело останалите в стаите й, каза му за прохода и че ключът е в стенния релеф. Скоро се увери, че я е чуло. Детето стана, отиде до релефа и заопипва малките изпъкналости, докато намери вярната. „О, умното ми детенце!“, помисли тя.
После отново се озова извън времето, привлечена в тялото си. Навярно никога нямаше да разбере как ще свърши всичко това — и се отчая. Искаше й се да остане будна завинаги.
Когато се пробуди пак, се зачуди за децата, особено за момичето, което, изглежда, я чуваше. И щом си го представи, изведнъж се озова до него. Беше й се случвало преди, но нямаше контрол над това. Помисляше си за някое лице или място и се озоваваше там, но само в границите на замъка. Никога не бе успявала дори да пристъпи в градината с рози. Но вътре в сградата имаше достъп навсякъде и до всекиго. Освен Бернар. Щом си помислеше за него, виждаше до себе си някакъв много по-стар мъж. Чичо или братовчед, беше решила — нали знаеше, че баща му е починал.
Всъщност й беше все едно, че той не идваше повече — не го беше обичала и не й липсваше. Но искаше да види бебето си, а то със сигурност трябваше да е с барона. Тя въздъхна и свещта, която държеше едното момче, примига.
— Внимавай! — почти извика голямото момиче и гласът му отекна силно в прохода.
Малкото момиче, онова, което понякога успяваше да я чуе, изхлипа, но храбро преглътна сълзите си.
Сърцето на Илейн се разтопи от жал. Лицата на всички бяха мръсни, децата изглеждаха изтощени, а торбата с храна, вързана на колана на голямото момиче, изглеждаше окаяно празна. „Горките мъничета“, каза си тя. Трябваше им убежище, но нейните покои не ставаха. Тя ги плашеше, а и старецът, който приличаше на Бернар, спеше там.