— Не съм виновен! Тук духа — каза момчето, което държеше свещта. В гласа му звучеше гняв — детски гняв, че са го обвинили за нещо, което не е направил.
Другите замълчаха, но се вторачиха с тревога в късата дебела свещ. Ясно беше, че ги е страх да останат сами в тъмното.
Илейн си спомни едно място, където можеха да се скрият. Щеше да свърши чудесна работа. Бернар я беше завел там малко след като бе пристигнала в замъка. „Така е защитено с магически прегради, че когато пожелаеш да останеш насаме, никой няма да може да те притесни“. Беше се усмихнал гордо. „Ще е личното ти убежище“. Изобщо не беше изпитвала нужда от такова място, но той бе толкова горд от подаръка си, че тя се беше усмихнала и се наведе да го целуне по бузата, целувка, който той бе поискал с устните си.
„Елате с мен — прошепна тя на момиченцето, което май я чуваше. — Знам място, където ще сте в безопасност“.
Нийса стана и надникна в тъмния проход. Спря да плаче и се усмихна.
— Какво има? — изсъска Манди. Очите й блестяха на светлината на свещта.
— Натам — отвърна Нийса като в сън. — Това е верният път. — И тръгна.
Кей и Манди се спогледаха, но Рип се надигна и тръгна след Нийса. После каза нетърпеливо:
— Хайде.
Манди стана да го последва и подхвърли през рамо на Кей:
— Идваш ли?
Рип стъпваше предпазливо, за да не угаси свещта, единствения им източник на светлина.
— Почакай! — каза той на Нийса… и дъхът му я угаси.
Манди ахна, а Кей писна от страх.
— Тихо! — изсъска Рип. — Аз съм пред вас. Хванете се за ръце! Трябва да сме заедно.
— Ти си виновен! — сопна се Кей.
— Все едно беше — отвърна уморено Рип. — Свещта бездруго догаряше. Внимателно! Така, всички ли са тук?
— Да — измърмори хрипливо Кей. Не бе на себе си от страх.
— Тогава да тръгваме — прошепна Рип. — Всеки път, когато Нийса почувства това, ни отвежда на безопасно място.
— Да бе, безопасно — изсумтя Кей.
— По е безопасно от коридорите — напомни му Рип. — И от стаята, в която бяхме заключени.
— Не можем да се измъкнем! — извика другото момче.
— Шшшт! — прошепна Манди. — Преди също не можехме да се измъкнем. Като не можеш да измислиш нещо по-умно, вземи млъкни, Кей.
Всички замълчаха и застъпваха предпазливо в черния като катран мрак. Шмугваха се в проходи, толкова тесни, че трябваше да се обърнат на една страна, за да се промушат, изкачваха се и слизаха по стъпала.
— Тук е — каза Нийса накрая.
Другите стояха смълчани и се вслушваха в тихите потупвания на дланите й по стените. Последва глухо изщракване и всички примижаха, щом от тясната цепнатина проникна заслепяваща светлина. Нийса натисна стената, тя се отмести и момичето писна от радост от това, което видя вътре.
Въпреки че всичко бе покрито с прах и въздухът беше застоял, стаята беше неоспоримо уютна и добре осветена от високия прозорец.
— Тук и свещите няма да ни свършат — каза Манди.
Накъдето и да погледнеха, имаше свещници с цели непокътнати свещи. Имаше и пълно с въглища ведро до камината. Имаше и столове и дивани, отрупани с пухкави възглавнички. И усещането беше за мир и тишина.
— Е, само храна ни трябва сега — измрънка Кей. — И вода. Някой да има?
Рип вдигна вежда и остана доволен от себе си, че вече може да го прави. Тъй че вместо да се ядоса от държането на Кей, реши да зададе въпрос. Вдигна празната торба и го погледна.
— Да. Искаш ли да дойдеш с мен?
Вместо отговор Кей взе две свещи от близкия свещник и ги запали с огнивото. Рип бе намислил нещо и той искаше да разбере какво.
Рип надникна през дупчицата в резбата. Беше му интересно. Детският му ум не можеше да разбере всичките ужасни неща, които му се бяха струпали, откакто се събуди, но шпионирането на хора от скришно място му приличаше на игра.
Оказа се, че из тайните проходи има много вратички и дупчици в стените, за надничане. В тесните коридори се чувстваха много по-безопасно, отколкото в старата стая. Той потръпна и сложи пръст на устните си, после отново долепи око до дупката.
И отново видя стаята. Наистина беше голяма. Всъщност повечето стаи бяха големи. Тази беше с широко отворени прозорци и за миг той ги огледа с копнеж. Имаше дълга маса, подредена за ядене и с красиви метални прибори, не дървени или глинени, даже не и тенекиени, а от истинско сребро. На масата седеше някакъв побелял мъж и говореше с други двама, които стояха прави и стискаха шапките си в ръце.
Рип се нацупи. Точно тези двамата го бяха взели и го бяха довели тук. Позна ги по гласовете. Изглеждаха жестоки, и страшни също така. С гръб към дупката седеше още един мъж и мълчеше.