— Вземете това — каза накрая онзи с гръб към Рип и избута нещо по масата към двамата с шапките в ръце.
Единият посегна, после рязко дръпна ръката си, все едно че нещото го беше опарило, и изломоти:
— Магия!
— Разбира се, че е магия, глупак такъв — каза старецът. — Иглата сочи към човека, когото трябва да ми доведете.
Другият седнал заговори с гладък и успокоителен тон, който, кой знае защо, напомни на Рип за онова нещо, с което го мажеше майка му, когато се опареше с коприва.
— Съвсем безвредно е, уверявам ви — рече той. — Трябва само да следвате върха на иглата. Може да ви отведе надалече — въпросният мъж може да е на петдесет мили оттук, — но не би трябвало да е много трудно.
— И заплащането е добро — отсече старецът. — Повече, отколкото за всички останали.
Единият от правите сръга приятеля си и той вдигна с неохота малкото нещо от масата, уви го в някакъв парцал и го затъкна в колана си.
— Мъж ли е този път? — попита той. — Не е момче?
— Би трябвало да е точно на седемнайсет — каза старецът и извърна глава настрана. За миг Рип видя колко е тъжен и изпита малко жал към него. Гласът му заглъхна, тъй че момчето едва успяваше да го чуе. — Точно на седемнайсет… Би трябвало да е висок, може би русокос или кестеняв.
— Ще го хванем — каза първият прав. — За тия шестстотин ние сме ръцете и пръстите ви, милорд.
— И щом го доведете, му сложете торба на главата. Не желая да виждам лицето му. Изобщо!
— Ама как ще разберете тогаз, че е той, сър?
Мазно говорещият отвърна:
— Тази игла ще сочи само едно лице в целия този свят. Точно него ще доведете. Хайде, вървете!
Двамата се поклониха и излязоха. След миг старецът и приятелят му ги последваха, увлечени в разговор.
— Ох, добре — прошепна Рип и открехна вратичката в дървения панел. Дори Манди трябваше да се наведе, за да мине през нея. — Добре. Хайде, всички се махнаха!
Четирите деца се изсипаха в стаята. Рип за миг спря, щом ги усети отново, онези лошите, но беше гладен. Манди и Нийса затичаха право към масата и почнаха да събират храна: хляб, печено пилешко, банички, пълнени със зеленчук. Рип и Кей не спряха за това, колкото и вкусно да миришеше — затичаха към вратата.
Открехнаха я леко и надникнаха навън, докато момичетата грабеха толкова ядене, колкото можеха да носят. На Рип му се прищя да покаже глава в коридора, но се сдържа.
Кей го сграбчи за ръката и прошепна:
— Нещо идва. Усещам го.
— И аз — отвърна Рип. Беше му прилошало на стомаха, както в стаята, където ги държаха заключени, и това чувство се усилваше.
Без повече приказки двамата хукнаха към тайната вратичка; момичетата вече се бяха вмъкнали през нея и чакаха, ококорили очи. Всички въздъхнаха облекчено, щом панелът изщрака и се затвори.
Всички моментално се почувстваха по-добре; усещането за дебнещото ги зло се стопи, все едно че гъстият мрак на тайния проход бе от някой друг свят.
„Чудно, защо винаги е така, когато излезем от проходите?“, помисли си Рип.
После Манди почна да развива една от кърпите.
— Какво взе? — попита я той нетърпеливо, щом закрачиха обратно към скривалището си.
Глава 14
Отвличане
Джими дръпна юздите.
Беше следвал Джарвис Коу неотстъпно покрай земите, принадлежащи на голямата къща, която бяха видели, от един скалист бряг до друг — дълга езда в усилващия се вятър, който напомняше на човек за ранна пролет.
Дълъг и неприятен път. Единственият начин да разберат дали могат да преминат отвъд онова усещане, от което настръхваха, бе като опитват: една стъпка навътре — и бегом обратно! — една стъпка навън — съвсем нормално.
— Какво всъщност става? — попита Джими, докато се мъчеше да задържи старата си кранта да не драсне като състезателен кон.
— Нищо добро — отвърна Коу.
Джими изсумтя. Страхотно! Какъв късмет, че имаше кой да му го каже. Ужасното чувство като че ли нямаше край. Определено не смяташе да се катери по стръмната скала, за да види дали достъпът до имението. От онази посока е чист, защото най-вероятно не беше. Отдавна се беше научил да не си прахосва енергията напразно.
— Изпитвал ли си някога такова чувство? — попита той.
Коу се обърна и го изгледа.
— А ти влизал ли си в къща, обитавана от духове?
Джими се ухили.
— Не съм забелязвал.
— О, щеше да забележиш — увери го по-възрастният мъж. — Доколкото помня, чувството е точно такова.
След като погледа мълчаливо широкия гръб на спътника си, Джими най-сетне попита:
— И като беше в къщата с духове, какво?
— Дълга история — отвърна Коу, без да обърне глава.
Джими изсумтя раздразнено. Моментът му се струваше идеален за една по-дългичка история. Защото освен онези смразяващи душата мигове, когато се приближаваха твърде много до имението, беше ужасно отегчен. Ако продължаха така още малко, щеше дори да е благодарен на отвличащата го болка в схванатите бутове.