Стигнаха до ръба на стръмнината и Коу подуши въздуха и се загледа към белите гребени на ръмжащия прибой: бяло-зеленото море връхлиташе към скалите и синьо-сивите вълни плискаха пяна зад тях.
— Тази вечер ще е бурно — каза той. — Трябва да си намерим някакъв подслон.
— Предполагам, че да молим в имението е изключено — промърмори младият крадец.
Коу го изгледа кисело, обърна коня си и пое към пояса дървета и през него, в голите поля зад малката гора. Линията на… неприятното… не стигаше до обработваната земя, но тук-там проникваше сред — дърветата и около голия скат, като преграда за ловния терен на имението.
Джими въздъхна и подкара след него, и усети как му поолекна, щом се върнаха на земята, по която личаха следи от човешки труд, от овци, кози и добитък. От тази пътека — беше много тясна и крива, за да се нарече „път“ — можеше да види само полегато поле с нещо зелено, сигурно жито, и хълм, обрасъл с високи дървета.
— Не мисля, че беше дори типична къща с духове — промърмори той под нос.
— Не съвсем — отвърна навъсено Джарвис Коу.
Джими малко се стъписа от тона му. Коу гледаше назад към укрепеното имение, стиснал устни в тънка резка. Държеше дясната си ръка до гърдите и младият крадец си помисли, че сигурно носи нещо под ризата — някакъв амулет навярно.
— Междувременно денят е почти на свършване и ако искаме да разберем какво става тук, ще трябва да си намерим подслон — каза Коу и вдигна вежда. — Освен ако не предпочиташ да се върнеш в Ландсенд?
— Щом ти оставаш, оставам и аз — отвърна изчервен Джими. — Дал съм дума.
Коу се усмихна и усмивката му се разшири, щом видя как се намръщи младокът.
— Не, момче, не ти се смея, че държиш на думата и на честта. Само си спомням в какво положение се вкарах веднъж заради обещания. Това всъщност говори добре за теб.
Трудно беше да се погледне на запад, заради залязващото слънце — нещо, което не беше особен проблем в Крондор с многото му високи постройки. При все това Коу поведе точно натам, където двете пътеки се сливаха, и килна глава настрана.
— А, така си и мислех. Има ручей. Чуваш ли го?
Джими се опита. Успя да различи само шумоленето на вятъра през зеленината, песента на птици и жуженето на многото насекоми. Но…
— Онзи звън ли?
— Добър слух имаш, Джими.
— Благодаря, Джарвис.
— Извън градовете, където път или пътека пресича вода, е много вероятно да намериш живеещи хора — каза Коу.
Препуснаха сред дърветата, извисяващи се над пътя. Това напомни на Джими за задните улички в града — там човек трябваше да гледа в седем посоки едновременно, да не би някой да го дебне. Всички дървета изглеждаха с еднаква големина и повечето растяха на кръгове около по-дебели пънове.
— От сечта е — обясни Коу. — Като отсечеш дъб или бук, от пъна израства кръг от фиданки. Оставяш ги десет години и вече са добри било за огрев, било за въглища или колове, а щом ги отсечеш, израстват нови фиданки — наречи го отглеждани дървета. Още един знак, че наблизо живеят хора.
„Ах, селските тайнства“, помисли си Джими с насмешка.
Джарвис спря до тясна пътечка, водеща към малка схлупена къщурка.
— По-нататък има голяма ферма — каза той и посочи облака пушек. — Но ще спрем тук. Един колибар повече ще се зарадва на няколко монети, а и ще е по-разговорлив.
Изправи се на стремената и извика:
— Ей, хора, здравейте!
Къщичката беше на стотина разтега вдясно от тях. Засенчваше я огромен дъб.
„Което не е трудно — помисли Джими. — И един малък храст може да я засенчи“.
Беше едноетажна, от плет и кал, измазана с бяла глина. Покривът беше стръмен, сламен, прозорец капандура изпъкваше като нос над входната врата. От каменния, измазан с кал комин струеше дим, а наблизо имаше сайвант. Голямата зеленчукова градина отстрани беше наскоро засадена, тъмната почва беше изрядно обърната на лъкатушещи лехи; в малкото оградено с плет пасище скубеше трева стара коза и грухтеше младо прасе. Няколко пилци щъкаха пред дъсчената врата на скромния дом.
— Здравейте, странници — отвърна им един мъж, след като затегна плетената градинска портичка с връзка върбови клонки.
Държеше лопата с дъбова дръжка. Усмихна им се, щом я опря на оградата, но пък така ръката му се озова близо до един косер. Беше с дълга шест стъпки дръжка от здрава хикория, с набит в единия край тежък и остър, извит като кука нож, обичаен селски инструмент, но също така и добро оръжие, ако потрябва. Някои войници също носеха такива, макар че военните модели бяха с по-малка кука в края на острието, за да смъкват конници от седлото.