Мъжът беше облечен в кърпени изтъркани бричове от груб плат и риза, бос и явно вече не млад, но здрав и жилав като стар корен.
Джарвис Коу леко се поклони в седлото.
— Пътници сме — рече той и каза имената им. — Търсим къде да спрем за нощта. Не видяхме хан наблизо и с радост бихме се отплатили за гостоприемството ви с някой и друг сребърник.
Очите на селяка се ококориха, а след това се присвиха: явно това бяха много пари за едно преспиване. Джарвис подхвърли една монета и мъжът я хвана, огледа я и я прибра.
— Много щедро от ваша страна, сър.
Джими забеляза, че говорът му е по-груб от този на Лори — селяшки, гърлен и дрезгав; мъжът гълташе последната сричка на всяка дума.
— Пък и ще помогне да платя наема за къщето. Имаме място за двама на пода — синовете ми не живеят тука, работят за фермера Суидин — имаме и постели с чиста слама, и навес за конете ви. Моята Мег е сварила бобена чорба, а и хляб пече днес.
Горната част на вратата на къщурката се отвори и оттам надникна жена — над средна възраст, с лице, потъмняло от слънцето като на мъжа й, с напукани устни около почти беззъба уста и хитри тъмни очи. Кимна и се прибра вътре, докато мъжете слизаха от седлата, след което се заловиха да напоят и изтъркат конете — Джими грижливо повтаряше всичко, което правеше спътникът му — а после ги прибраха под малкия навес.
Селянинът донесе сено с една дървена вила, хвърли го на конете и плесна старата коза през ребрата, когато се опита да си скубне малко.
— Имам овес — увери ги той. — Даде ми го Сетин, ей там живее, задето му помогнах в жътвата.
Наведоха се да влязат в къщата и Джими се огледа. Беше само с една стая, не много голяма, със сламеник върху рамка от навързани колове от едната страна, огнището от другата и под от отъпкана пръст — на Джими щеше да му е все едно, ако не личеше, че домакините им нито носят обуща, нито си правят труда да си остържат босите стъпала, преди да влязат от двора. Дървена стълба водеше нагоре към плевника, където сигурно бяха спали заминалите им като ратаи синове.
Колкото до останалото — няколко сечива висяха на куки по стените: сърп, две мотики, коса — и няколко горни дрехи; желязно котле къкреше на слабия огън в огнището. Беше достатъчно топло и не толкова тясно, че да се чувстват натъпкани. Все пак беше по-добре, отколкото да спят навън, реши Джими, дори храната да не изглеждаше особено привлекателна.
Селякът подпря косера на стената до вратата. Джарвис и младият крадец схванаха намека и също оставиха сабите си там.
— Да видим дали разбрах добре — каза колебливо Брам.
Беше доста смутен от високата каменна градска къща и от двете… ами, дами… които седяха срещу него.
„Забележи, държат се съвсем приятелски с тебе“, напомни си той.
Едната, която всички май наричаха леля Клеора, беше облечена фино като жена на лорд, макар и не съвсем в същия стил; беше може би на възрастта на майка му, но за селски очи изглеждаше с десет години по-млада. Госпожица Флора — племенницата й, наскоро пристигнала от Крондор — беше съвсем хубавичко момиче, въпреки че изобщо не можеше да се сравни с Лори. Самата Лори изглеждаше странно в една от роклите на госпожица Флора и с превързан крак, вдигнат на пейката.
Дори готвачката, която като че ли можеше да е много груба, ако поиска, се държеше с него сладко като бонбонче. Но и пък сигурно изпитваше майчински чувства към него, помисли си Брам.
Кротко и без да съзнава колко хубав е станал с чисто лице и блеснала руса коса след банята и с новите дрехи, Брам довърши последния сладкиш и избърса ръката си в салфетката, която му бяха дали, като съобрази преди това да не си облизва пръстите. Което беше жалко, защото бяха накапани с чудесен мед с дъх на детелина. Кухнята беше голяма колкото долния етаж на селската им къща, но по-уютна от всичко в този чудесен дом: каменен под, бронзови котлета и тигани по стените, дълга дървена маса и торби с лук, пушени бутове, суджуци и връзки чесън, и снопове билки, висящи от дебелите тавански греди.
Тук можеше да хапне сладко и удобно и беше благодарен, че госпожица Флора го предложи. Все още беше стъписан от реакцията им, когато се представи в къщата. Лори само дето не се разрева от радост, щом го видя — заради което гърдите му още малко и щяха да се пръснат от чувствата, с които тепърва започваше да се сблъсква — и това бе накарало Флора да се държи с него като с отдавна изгубен приятел. Леля й веднага го взе под крилото си: настоя да се изкъпе и преоблече, предложи му чисти дрехи, останали от някой неин родственик — така и не разбра кой точно е бил, — а след това го настани да се нахрани. Леля Клеора явно обичаше да гледа как се хранят мъже.