Глиганът изведнъж се озова пред дървета, израсли толкова нагъсто, че не можеше да си пробие път през тях. Обърна се първо наляво, после надясно, а накрая срещу препускащия към него сред вихър от окапали листа Бернар и запъна задните си крака в земята, готов за нападение — да разпори корема на коня или краката на ездача.
Баронът леко забави, за да забие копието отгоре и да пробие сърцето или да прекърши гръбнака на звяра. Нямаше да остави време на неопитния глиган да нападне.
Но изведнъж иззад него, отдясно, изсвистя стрела, заби се точно под рамото и широкото острие мина като нож през сърцето и дробовете на звяра.
Той се срина на земята, забълва кръв, изрита няколко пъти и издъхна.
Бернар дръпна юздите толкова рязко, че конят се изправи на задните си крака и едва не падна на задницата си. Обърна се и видя, че Закри го е последвал. Младежът тъкмо отпускаше лъка си.
Закри заговори, с вечната си насмешлива усмивка, но Бернар не чуваше думите му. А след това младия ездач го нямаше.
Бернар вече яздеше с другите приятели на жена си, слугите гордо носеха убития глиган зад него. После образите се стопиха.
„Какво пък, не е много по-различно от това да си крадец в Крондор — помисли си Джими Ръчицата. — Просто внимаваш и не бързаш“.
Бяха изтекли един ден и една нощ, откакто отседнаха в колибата. Двамата старци като че ли не намираха нищо странно в това, че решиха да се задържат и да се шляят из гората.
„А може би среброто на Джарвис сдържа любопитството им“, каза си Джими и едва сподави кихавицата си. Наблюдаваше имението иззад гъстите храсти и носът и очите го сърбяха от нещо в тези храсти. А и мирисът на зелено и на мухъл го разсейваше — Крондор много правилно и много често миришеше лошо. С вонята той беше свикнал, но не и с тази сладникаво зелена миризма на ливада. Добре поне, че пролетта беше решила да се държи като пролет, със синьо небе, топлина и пухкави бели облачета вместо студения дъжд от вчера.
„Любопитството не води към добро — продължи мисълта му. — В къщата на някакъв си стар барон става нещо много гадно и освен ако предчувствието ми не ме лъже, Коу търси точно това, търси някой замесен в него“.
— Намери ли нещо? — попита той безгрижно, щом усети стъпките на Коу зад себе си. „Може и да не различавам всяко шумолене и църкане из горите, но човешки стъпки различавам добре“, каза си Джими с известно задоволство. Трябваше само да отсееш по-маловажното, също като в града.
— Странното е, че близо до къщата няма едър дивеч — отвърна Коу. — Насекоми, гущери, птици и даже катерици — колкото щеш, но всичко, което доближава човешки ръст, явно изпитва притеснение около това място, също като човек. Ти продължавай да наблюдаваш портата. Аз ще обиколя от другата страна.
„Да, сър, слушам, сър“, помисли си Джими, щом Коу притича като призрак през пътя и се шмугна в храстите от другата страна. „Защо просто не влезем вътре?“ Предпазливостта на Коу започваше да го дразни, също като тия проклети храсти. Вече искаше да се случи нещо.
И нещо се случи. В централното каре на укрепеното със стена имение се появиха двама души. Той знаеше, че там са конюшните и сайвантите, сигурно за да не развалят гледката откъм пътя. Двамата водеха коне; след малко ги яхнаха и подкараха в лек галоп към външната стена и портата.
„А-ха!“, помисли си Джими, щом се приближиха.
Бяха двайсет и няколко годишни, но изглеждаха по-стари. Единият бе тънък и жилав, другият — като нещо, изчукано от ковач от железен блок. Пор и бойно куче, помисли си Джими, щом ги огледа добре. В Крондор щеше да ги вземе за улични биячи — или за „трепачите“ на шерифа. Бяха облечени в непромокаеми кожени дрехи. Сабите на хълбоците им бяха добри, макар и груби, а ножовете, пъхнати в коланите и стърчащи от ботушите, внушаваха респект. Единият имаше и къс рогов лък в калъф до дясното коляно.
„Я да ги проследим — реши той. — Но внимателно“.
Щом излязоха от обкованата с желязо порта, по-едрият дръпна юздите.
— Хайде, мършо. Чу го човека може да е на шейсет левги оттук.
— Точно затова е важно да не се объркаме още на първата левга, Рокс — отвърна мъжът с лице на пор и се загледа в нещо, което стискаше в месестия си юмрук. — Аха. Право на юг.
— Що не се пишеш ясновидец тогаз? — изсмя се Рокс.
Приятелят му избоботи някаква мръсна ругатня и двамата се разсмяха.