Джими изчака, докато почти се скриха от погледа му по пътя на юг, преди да яхне коня си. „Джарвис Коу нали много се хвалеше как можел да проследи коне и да ги различи един от друг. Ако се зачуди къде съм, може да проследи моя“.
След два дни болежките му от първата езда се бяха уталожили до рязко жегване в бедрата от време на време. Коу още подхвърляше насмешливи шеги, особено за това как махал с ръце, но все пак в повечето случаи Джими успяваше да накара кроткия стар кон да върви натам, където той искаше, въпреки че като че ли на крантата ней се бързаше много. Но пък и конете на двамата негодници като че ли не бяха от най-напористите жребци.
По този участък на пътя нямаше много движение, но все пак бе достатъчно, за да не изпъква много-много един ездач. Джими държа двамата, които преследваше, в границата на полезрението си повече от два часа, преди да спрат до един поток, за да напоят конете. Тогава сви встрани от пътя в една падина, която го скриваше от тях, и обратното, и намери удобно дърво, за което да върже коня — беше се научил вече, че се връзва на равнището на главата, иначе може да се оплете в юздите и да направи ужасни неща — а следващите стотина разтега се промъкна пешком. Ако успееше да се доближи достатъчно, за да може да ги подслушва, без да го забележат, сигурно щеше да се докопа до нещо по-интересно за оня, който ги беше наел, и за нещата, които ставаха в къщата на барона.
Чу мърморещи гласове по пътя напред. Мършавия и Рокс стояха на камъните в началото на брода, а конете им бяха нагазили до глезените във водата и пиеха. Джими се промъкна зад една паднала ела, чийто гнил дънер беше обрасъл с храсти, и заслуша.
— Шантава работа — рече Рокс, по-едрият. — Глей как иглата сочи направо, както и да я обърнеш.
Мършавия държеше нещо. Вдигна ръка към Рокс и едрият мъж с лице на бултериер се дръпна, все едно че са му поднесли скорпион.
— Т’ва е магия бе! — изрева той. — Шантава работа. Проклето да е! — Замълча. — Оная къща, и тя е проклета. И оня магьосник, дето си пада по демони, а баронът го държи — от него направо капят проклетии.
— Това проклето, онова проклето, няма да мирясаш, ако всичко не прокълнеш — изсмя се Мършавия. — Шестстотин жълтици, ако му го занесем, глупако. С толкова можем да зарежем работата — купуваме го оня бардак, дето все си говорим за него.
„Виж ти — каква амбиция — помисли Джими. — Шестстотин жълтици. Сериозни пари дори за един барон с приход от цял град и имение. С това наистина можеш да купиш бардак, че и да го обзаведеш — стига момичетата да не са чак толкова хубави. Кой ли е онзи, за когото говорят? Че и магьосник? Джарвис много ще се заинтересува“.
Двамата наемници изведоха конете от водата и се приготвиха да ги яхнат. Мършавия тихо изруга, докато Рокс пъхаше крака си в стремето.
— Почакай. Иглата май помръдна. Виж, като я обърна наляво или надясно, се движи, все точно пред нас! И чувам нещо.
Джими също го чу, над плисъка на водата в коритото и в камъните на брода. Познатото кухо тупкане на копита.
Вдигна глава, погледна примижал между папратовите листа, избуяли около подслонилия го гнил дънер, и видя ездача, слизащ по полегатия склон към водата. Конят беше невзрачен, такъмите — евтини; мъжът в седлото…
„По-скоро момчето в седлото“, помисли си Джими. Ездачът едва ли бе повече от две-три години по-голям от него. Грубо подрязана коса, лице, което щеше да изглежда красиво, ако не беше изпъкналата челюст и правият нос, будни сини очи, загар като на човек, работещ на открито. Облеклото му беше грубо и практично като на фермер или ловец може би; беше метнал на гърба си дълъг лък от тисово дърво, имаше и колчан стрели и дълъг нож на колана.
— Здрасти, приятел! — подвикна Мършавия.
После погледна спътника си през рамо. Продължаваше да държи в ръката си каквото там държеше; премести го от лявата в дясната ръка в полукръг, след което кимна с доволна усмивка и рече:
— Той е. И идва право в ръцете ни! Лесни пари!
Излезе на отъпкания път, закрачи към непознатия и му подвикна:
— Хубаво място да напоим кончето!
Гласът му прозвуча лигаво, в неискрено подражание на добронамереност.
Хубавият непознат младеж явно си помисли същото — Джими видя как се намръщи и опипа лъка си. Явно не беше свикнал да язди — а и дългият лък беше оръжие за пешаци — и се чувстваше малко несигурно.
„По-добър ездач е от мене, но не много“, помисли си Джими.
— Само ще мина, приятел, стига да нямате нищо против — отвърна младежът. Говорът му беше селяшки, също като на Лори.
„Все деца на фермери ли трябва да спасявам?“, помисли си Джими раздразнено и със здравословна нотка страх.