Мършавия настъпваше към него, с вдигната сабя и злоба в очите. Зад него Рокс се сборичка с младежа — удари го по рамото с ефеса на сабята си и той изпъшка от болка, после го стисна за тила и го блъсна към коня. Лицето на младежа се удари жестоко в седлото и той се свлече. Конят препусна, Джими хукна след него и скочи встрани да се прикрие, когато нещо профуча много неприятно покрай него.
Оказа се, нож: заби се в едно дърво и затрепери с изнервящо бръмчене. Джими не чуваше някой да тича след него и след стотина разтега спря и огледа онова, което бе напипала ръката му. Беше медальон, но само с една игла с увит косъм около нея, върху карта, изваяна в кристалното покритие. Сви рамене и го пъхна в джоба си.
Наблизо изпука клонка под нечий крак. „Горе!“ — продиктува незабавният му инстинкт. А и букът изглеждаше лесен за катерене, също като стена. Той изхвърча бързо нагоре и остана да лежи по корем на един клон, по-дебел от тялото му.
Двамата наемници се спряха точно под него.
— Викам да го намерим и да го удушим — каза Мършавия. — Не ща свидетели.
Едрият се изхили.
— Че на кого ще го разправи? На барона? Ха! Ако пък се върне в Ландсенд да се оплаче на пристава, толкоз по-добре — дотогаз ще сме на дни път оттука, докато прати някой насам, ако изобщо направи нещо. Я да взимаме русокосия и да се махаме оттука.
— Сега какво да правя? — промърмори Джими, когато двамата се отдалечиха.
Глава 15
Откритие
Бернар сънуваше.
Пот беше избила по челото му и той стенеше в съня си, вкопчен в чаршафите. Сънят беше съвсем като на живо: можеше да чуе вятъра, шумолящ между дърветата, грохота на прибоя в скалите. Цветовете бяха живи, дори мирисът на дърветата, на конска пот и миризмата на кожени дрехи изпълваше ноздрите му.
— Как посмяхте да ми го убиете? — гневно попита баронът. — Капка възпитание ли нямате?
Глиганът лежеше на земята и трепереше в краката на коня на барона. Бернар едва сдържаше подтика си да извади стоманата и да нападне младежа.
Той се поклони в седлото.
— Съжалявам, милорд. Опасявах се, че няма да го улучите и ще се изложите на риск. — Гласът му беше изпълнен с искреност, но леко кривнатата устна намекваше за подигравка.
Бернар го изгледа хладно.
— Ловил съм глигани из тези лесове още когато сте мокрили пелените си — рече той. — И едва ли съм остарял чак толкова, уверявам ви.
Закри килна глава.
— Извинете, милорд. Ще трябва да кажа да го вдигнат.
— Ще го оставите тук — рязко отвърна Бернар. — Не го искам на масата си. — Дръпна юздите на коня и го подкара назад към ловната свита.
— Милорд — извика зад него Закри. — Бих искал да поговоря с вас насаме.
Бернар спря коня си и стисна зъби. Такава наглост! Въпреки това се обърна и пое обратно към младия мъж, който нервно въртеше юздите в ръцете си.
— Елате с мен тогава. Да излезем от гората и да отидем някъде, където никой няма да чуе този „частен разговор“.
Бернар излезе от дърветата и подкара през ливадите, осеяни с жълти цветя, сухи и златисти в разгара на късното лято, после — нагоре по хълма. Конските копита хвърляха буци пръст; птици излитаха от високите треви пред двамата. Бернар продължи в галоп, докато стигнаха билото. Спряха недалече от стръмните скали, с величествената морска шир долу. Над главите им кръжаха чайки.
Закри дръпна юздите до него и потупа коня по шията.
— Възхитителна гледка — промълви той и вдиша дълбоко.
— Какво искате? — попита нетърпеливо Бернар.
— Милорд — заговори Закри. — Лейди Илейн не биваше изобщо да напуска Риланон: тя вехне за него, дори вие виждате колко е бледа и посърнала. Трябва да се върне в столицата. Този живот не е за нея! Има нужда от забавления, от дворцовия блясък. Бих искал да ви помоля, заради нея, милорд, да я оставите.
Бернар го изгледа невярващо.
— Моля? Бихте ли повторили думите си, сър?
Закри се изненада.
— Милорд, бях останал с впечатлението, че сте светски човек. И че сте разбрали, че с Илейн сме любовници. — Засмя се нервно. — Поне със сигурност сте разбрали, че не беше девствена.
— Спрете! — извика Бернар. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели около юздите, очите му се бяха разширили, дъхът излизаше на съсък между стиснатите му зъби.
— Аз я обичам — продължи Закри, все едно че баронът изобщо не бе проговорил. — Не трябваше да й позволя да тръгне. Но все още не е късно, можете да анулирате брака. Тя ще ви е благодарна за това.
— Да я оставя? Вие луд ли сте?! Илейн ще умре от срам, ако направя такова нещо!
— Тя го желае, сър! Тя ме обича, милорд. И знам, че иска да е с мен. Моля ви, имайте милост към нас и ни позволете да бъдем заедно.