Бурята доведе до портата му някакъв пътник със слугите му, помолиха му се за подслон и Бернар ги приюти с радост — гостоприемството носеше късмет, а в този момент той имаше ужасна нужда от късмет. Къщата беше станала твърде тиха в последно време, затова той се зарадва на компанията на госта си, още повече щом разбра, че е учен човек и много повече е загрижен за книгите в каретата си, отколкото за конете, слугите или за самия себе си.
Беше висок мъж с големи очи и проницателен поглед, с няколко години по-стар от Бернар. Казваше се Лиман Малахи.
— Да — каза Малахи, — когато чух за внезапната кончина на баща ви, започнах пътуването си от много далече. Пристигам едва тази нощ, след много пречки и забавяния по пътя. — Тръсна ръкава на палтото си да махне последните капки дъждовна вода. — С баща ви си пишехме, но нищо не знаех за наследника му. Боях се, че няма да знаете какво сте наследили в книгите му и че ще ги продадете на някой друг, преди да успея да направя предложението си.
Баронът се усмихна и поклати глава. Отвори уста да отвърне, когато забеляза, че очите на Лиман са се зареяли, и това го изненада — до този момент Лиман беше великолепен събеседник и много вежлив гост. Но погледът на Лиман почти моментално се проясни и той изгледа строго барона.
— В тази къща тази нощ ще се роди дете — каза той. — Момче.
— Как можете да знаете това? — удиви се Бернар. — Баронесата е бременна, но срокът й не е дошъл.
Лиман се усмихна сдържано.
— Не бих го споделил с всекиго. Но тъй като сте образован мъж и невежата селяшка суеверност ви е чужда, ще призная. Аз съм магьосник.
— А — успя само да каже Бернар. Но се зачуди как да постъпи. Загадъчният гост му беше харесал почти от самото начало, макар че като повечето граждани на Кралството, той хранеше съмнения към онези, които се ровят в магията; но все пак изпитваше любопитство към Малахи… и някаква странна близост с него. Реши да бъде деликатен — в края на краищата човекът щеше да си тръгне на заранта. — Това би трябвало да ви създава… някои трудности.
— Случвало се е понякога — призна Лиман. — Знаете, хората са суеверни и подозрителни към нас, които следваме изкуството, които притежаваме дарбата… Но за мое щастие семейството ми беше доста богато и ме изпратиха далече от къщи, за да се уча. Поради това никой от тези, които ме познаваха като дете, не знае за таланта ми, а родителите ми ми оставиха добро наследство и мога да се издържам без проблеми. Което пък значи, че мога да си купувам и книги!
Двамата се засмяха. На вратата се почука рязко.
— Влез — извика Бернар.
Появи се слуга, с изопнато лице и ококорени очи.
— Милорд! Времето на лейди Илейн е дошло!
Бернар скочи, сърцето му се разтупка. Докато минаваше покрай госта си, видя тънката усмивка в ъгълчето на устата му.
Образите забързаха.
Акушерката, застанала до вратата, угриженото й лице.
— Бебето излиза… — Думите й заглъхнаха.
Лицето на Илейн, бледо и мокро от пот… акушерката я кара да се напъне. Писъкът и кръвта.
Ревът на бебето, поднесено гордо от старата акушерка, думите й: „Имате момче, милейди“. Илейн беше толкова изнемощяла, че дори не се усмихна.
Кръв навсякъде.
Кръв…
Бернар се обърна в леглото, простена, опита се да извика: „Не!“, но от устата му излезе само поредният тих стон.
После Лиман се озова до рамото му. Държеше се спокойно и властно.
— Всички да излязат — каза той.
После писъците спряха.
Бернар се сепна и се събуди. Дишаше задъхано, все едно че беше тичал часове, и все още здравото му тяло беше напрегнато и плувнало в пот, все едно че се беше сражавал в битка. Смъкна се от леглото, съблече прогизналата нощница и я хвърли на пода. Видя през прозореца утринното слънце, едва-що вдигащо се над планинските върхове. Започнал бе поредният ден. „Само няколко часа още“, помисли си той, седна гол на леглото, взе каната вода, оставени на нощната масичка, изпи една чаша, после втора, за да утоли жаждата си.
Но другата жажда — жаждата този кошмар, който го изтезаваше вече седемнайсет години, да свърши, да види своята Илейн съживена и освободена от безкрайната болка — още не беше утолена.
Стана и отиде до коритото с вода да се измие. Нямаше нищо против студената вода: беше свикнал. Трябваше да се очисти от потта и нямаше да се облече, докато не го направи. Стъпи в малкото бронзово корито, клекна и взе гъбата от масичката, без да обръща внимание на хапещия студ. „Само и болката си да можех да очистя“, каза си наум, както всяка сутрин, вече седемнайсет години.