А и във въздуха имаше някакво напрежение, като пред буря — но пък самите стени на замъка се тресяха от бурята отвън, така че не можеше да е това. Главата й бе готова да се пръсне, сякаш нещо отвътре се издуваше и щеше да е истинско облекчение, ако избухне.
— Там — прошепна най-сетне Рип. — Аз… сигурен съм, че е там. Посочи към дъното на дългия коридор. Беше тъмен, с каменен под, с тежки резбовани маси покрай стените и гоблени, които леко се полюшваха от течението. В края имаше завой и иззад него струеше смътна светлина.
— Вие отивайте — каза Рип; беше извил глава настрани, все едно че се вслушваше в нещо. — Ние ще се приготвим. Много скоро ще наранят Брам.
Лори кимна, малко объркана, но се постара да се съсредоточи върху задачата, която им предстоеше.
Двете тръгнаха по коридора. Щом доближиха ъгъла, светлината се усили; стигнаха още по-близо и тя видя, че коридорът е Т-образен и вървят по дългата черта. Светлина вдясно, тъмно — вляво.
— Вие ли сте, Фортен, Сонарт? — извика някой. — Мързеливи свине такива, вече е почти полунощ! Трябваше да сте тука преди час!
Флора изсумтя приглушено, като се помъчи да придаде дрезгавина на гласа си, и Лори я последва. Според звука едва ли имаше повече от пет-шест стъпки от ъгъла до мястото, където беше заговорилият ги.
Лори набързо каза наум няколко молитви към няколко богове, надникна, вдиша дълбоко и размърда пръстите си.
„Брам. Мисли за Брам“.
Завиха зад ъгъла. От двете страни на железни скоби в стените горяха светилници. Четирима мъже пазеха висока затворена врата от лъскаво дърво. Двама седяха на пейки; други двама стояха един до друг пред нея, подпрени на алебардите си.
Джарвис Коу ахна и дръпна юздите пред обкованата с желязо порта. Беше отворена. Трябваше почти да спрат след бесния си галоп, за да минат.
„Тъмно е като в рог“, помисли си Джими и попита:
— Нещо лошо ли?
Разстоянието и дъждът скриваха всичко, освен треперливата светлина от един висок прозорец.
— Много — процеди през зъби Коу. — Закъснели сме. Много. Нещата вече са започнали.
Смушиха уморените коне и скоро видяха входа на замъка и пред него една двуколка — конят търпеливо стоеше под дъжда.
— Това е конят на лелята на Флора! — възкликна Джими. — Флора и Лори са дошли да ни търсят!
— Или да търсят младежа, на когото си се натъкнал — отвърна Коу.
Вратата беше отключена и Джими неволно се усмихна — Флора не си беше губила времето, нито беше забравила наученото като крадец, преди да се захване с креватния занаят. Двамата вързаха конете за железните халки на ниската стена покрай моста над рова.
„Може да ни потрябват, ако се наложи да се махаме бързо“, помисли младежът.
— Аз ще вляза пръв — каза Коу, изправи се и извади сабята си.
— Нямам нищо против — съгласи се Джими и измъкна рапирата.
Откъм вратата на залата за жертвоприношения долетя приглушен вик, после — трясък на стомана и пронизителен писък, който можеше да излезе само от женско гърло, а след него — болезнен вик, който можеше да излезе от всякакво гърло.
Мъжът с кадифеното палто изрече рязка заповед. Мършавия и Рокс стояха до вратата; единият вдигна капака на шпионката и предпазливо надникна навън — страх го беше да не го промушат през нея сигурно.
— Сигурно са пак малките плъхчета, милорд — каза Рокс. — Ото е паднал — не виждам кръв. Другите, изглежда, са ги подгонили.
— Дръпни се оттам, но стой близо до вратата — рече барон Бернар. — Не пускай никого, с цената на живота си. — И отново се обърна към магьосника.
— Разчетът на времето е съдбоносен, милорд — каза мъжът с празните очи. — Трябва да ударим точно в подходящия момент. И ще имаме само няколко секунди, докато дамата ви е между живота и смъртта. Бихте ли заели мястото ми?
Барон Бернар се приближи. Магьосникът му подаде крив нож и той го взе смущаващо похватно. Острието беше нашарено със символи и също като онези по пода, които младежът вече не можеше да види, бяха някак загадъчно отблъскващи и изнервящи.
— Внимавайте — предупреди магьосникът. — Най-доброто символично изобразяване на един остър нож е един остър нож.
Баронът се изсмя късо и механично като човек, който е чувал много пъти една и съща шега.
В стаята беше студено, но Брам усещаше миризмата на собствената си пот и го сърбеше от вледенените капки по лицето и слабините. Винаги се беше мислил за храбър — и преди се беше изправял пред опасности — пожари, наводнения, няколко битки, докато работеше по керваните — но точно сега подозираше, че е готов да се моли и да проси милост, стига да не беше толкова безполезно.