Дневният господар го изгледа продължително.
— Искаш да кажеш, че Ландсенд е узрял за десант на една добре организирана шайка?
— Точно — отвърна Джими. Мъчеше се да не изглежда прекалено самодоволен, но без успех.
Дневният господар се изкиска.
— Добре, ще говоря с Праведника за това. Струва ми се, че е съвсем прилична цена за опрощението, ако си ни поднесъл на тепсия цял град. С добро разположение при това, съвсем близо до границата с Кеш. Сега си отиваш в бърлогата и се спотайваш няколко дни, и ако каже „не“, ще ти се обадя колко още да се криеш. Най-много още месец-два ще е според мен. Но ако каже „много добре“, искаш ли да се върнеш с бандата в Ландсенд и да й помогнеш да се устрои?
Джими бързо стана от стола.
— Не, благодаря. Ще си остана в Крондор. Тук ще ме притесняват само биячи, стражата и от време на време някой търговец с нож. Детска игра. Животът в провинцията се оказа доста опасен за вкуса ми.
С тези думи младият крадец обърна гръб на Дневния господар и се върна в каналите. Вдиша дълбоко и зашляпа през мръсния тухлен тунел, усетил отново уюта и сигурността на мястото, което смяташе за роден дом. Знаеше, че Праведника ще го накара да се скатае още седмица-две, само за да се увери, че не е забравил кой командва града, но знаеше, че все пак има кесии за рязане и стаи за отарашване, а Гилдията винаги беше алчна за своя дял. Рано или късно разрешението щеше да дойде и Джими Ръчицата щеше да се върне към своя занаят. До гуша му бе дошло да помага на принцеси и селски момичета и да се бие с тъмни сили и незнайни ужасии.
Вървеше в мрака и си подсвиркваше.
Послеслов
Защо в сътрудничество?
Често ми задават този въпрос.
Това е третата книга от поредицата „Легенди за Войната на разлома“. През следващите няколко години ще се съсредоточа върху самостоятелни творби, но стига да е възможно, смятам и в бъдеще да работя в сътрудничество. Причината да го желая е двойна.
Първо, за мен Мидкемия винаги е била свързана с „други гласове“. За да разберете какво имам предвид, трябва да си спомните, че светът на Мидкемия се разви като кампания „ролева игра“ от много умни хора през годините, докато следвахме в Калифорнийския университет Сан Диего в края на 70-те.
За мен хората, замесени в сътворяването на този свят, имаха дълбоко въздействие върху начина, по който виждам Мидкемия, нейното многообразие и уникални свойства. Когато избирам място в света, където да разположа труда си, характерът на това място често се оказва нещо, решено от някой друг преди години.
Тъй че работата с други автори е възможност да вкараш в играта „други гласове“. Първите трима, Уилям Р. Форсчън, Джоел Розенберг и съавторът на тази книга Стив Стърлинг, са писатели, на чийто труд се възхищавам. Стиловете им съществено се различават от моя, но всички работихме заедно с лекота.
Начинът, по който работехме, беше забележително сходен и много различен от начина, по който работих с Джани Вурц върху трилогията „Империята“. С Джани си разменяхме главите и ги преписвахме по няколко пъти — дотам, че има места, за които не мога да ви кажа кой какво е написал.
С Бил, Джоел и Стив се споразумявахме за основния сюжет, след което ги оставях. Щом получех черновата им, я пренаписвах, като се стараех да съхраня „гласовете“ им непроменени и в същото време гледах творбата да се съгласува със света, за който пишехме. Разменяхме имейли или си говорехме по телефона — и мимоходом се появяваше смесеният „глас“.
За тази книга, „Джими Ръчицата“, Стив Стърлинг избра този герой — един от любимите му — и бях щастлив да направим разказ за „първата“ соло авантюра на Джими, много преди да спаси Арута от убиеца на покривите на Крондор. Мисля, че е редно да кажа, че след като бях написал много книги за Джими/лорд Джеймс, едва ли щях да мога да се върна към този герой, обременен от онова, което знаех, че му предстои. Стив успя да открие момчето, което изникна в последните четири глави от първата половина на „Магьосника“, и да ми напомни кое е то и какъв мъж ще стане.
В „Убийство в Ламът“ двамата с Джоел успяхме да „клонираме“ трима от моите любими герои от неговата вселена, да ги променим съвсем мъничко, за да ги направим мидкемийци, но с отзвук от тяхната добре хроникирана история от поредицата „Стражи на огъня“ на Джоел. Първоначалната ми идея за тази история се корени в едно мое старо намерение да напиша самостоятелна книга за Роалд, приятеля-наемник на Лаури, който бе упоменат в „Сребротрън“, в задушен от снежната буря град, където е извършено убийство. Така стана по-добре според мен.