— Тинува — въздъхнаха няколко от мъжете, щом елфът се появи на поляната, и заприбираха оръжията в ножниците.
Елфът кимна за поздрав, извърна очи към отделението гробари, смълча се и наведе глава да отдаде последна почит на падналите. След това погледна Грегъри.
— Прав се оказа. Двама избягаха.
— И?
— Добри бойци, корави. Гонитбата беше дълга — равнодушно отвърна Тинува.
— Значи си ги догонил всичките? — попита Денис.
Елфът поклати глава. Явно беше останал без дъх след дългата гонитба.
Денис извади шишенцето от вътрешния джоб на куртката си и му го подаде. Елфът кимна благодарно, отпи и му го върна.
— Не съм сигурен. Командирът им може да е върнал бегач още преди да започне боят. Твърде много бяха следите по пътеката, за да мога да кажа. Ако имах повече време да проследя целия път, по който са дошли, щях да знам със сигурност. Но вие настояхте да се върна бързо.
Денис се изруга наум.
— Значи трябва да приемем, че някой се е измъкнал — заяви Грегъри.
— Това го приемам винаги — отвърна хладно Денис.
Грегъри не отвърна.
— И още нещо надушвам тука.
— Тъмните братя ли? — попита Грегъри и елфът кимна.
— Видя ли някакви следи? — намеси се Денис.
Елфът бръкна в кесийката на колана си и извади парче от счупена стрела.
— Тяхна изработка е — на клана на Гарвана. На не повече от левга оттук. Натъкнах се на следите им, докато се връщах насам, след като намерих двамата цурани. По снега имаше кръв. Убили са елен, насекли са го и са тръгнали на север. Четирима са били. Рано тази сутрин, след като заваля снегът.
— Само четирима? — попита Денис.
Елфът поклати глава.
— Много повече са. Аз намерих само една ловна група, излязла за храна. Лесът шепне за тях. Там става нещо. Нещо се мъти. — Кимна към планините на север, едва видими в сгъстяващия се мрак.
— Колко?
Тинува затвори за миг очи и помисли.
— Трудно е да се каже. Дълга е историята между нас, еледел и моредел. — Грегъри даде знак на Денис да не пита повече. — Трудни са за проследяване също като нас, освен когато са много. — Елфът отново се загледа на север. Там горе са. Далече. Но са много.
— Защо? — попита отец Корвин, застанал встрани от групата.
Те се извърнаха и само го погледнаха. Смутен, отецът наведе глава.
Никой не отвърна. Най-сетне елфът се размърда.
— Святи. Нещо започва да се мъти сред онези, които наричате Братството на Тъмния път. Тази война с цураните ни отклонява от голямата заплаха от Тъмните на север. Може би виждат предимство за себе си, докато човешките същества се избиват. Може би се стремят да се върнат на юг до Зеленото лоно и Сивите кули — не е трудно да се допусне, че гостоприемството на клановете на Северните земи се е изчерпало след тези девет зими.
— На юг ли се движат? — попита Грегъри.
Тинува сви рамене.
— Ловците, чиито дири видях, може да са събирали храна пред по-голяма орда или по фланга. Трудно е да се разбере дали се движат на юг, или насам.
— Още една причина веднага да се разкарваме оттук — прекъсна го рязко Денис. — Бездруго се задържахме адски дълго зад фронтовата линия. Мъжете заслужиха зимния си отдих в Тир-Сог, да се напият здраво и да изхарчат парите си по курви.
Замълча и погледна през рамо към гробарите. Бяха почти привършили. Двама влачеха нападали дървета и клони, за да ги струпат върху гроба. Няколко вече се прибираха в строя, окачили късите лопати на походните си торби. Едно опитно око днес щеше лесно да различи погребението, но ако снеговалежът продължеше, до утре гробът и труповете на цураните щяха да се скрият. През пролетта, когато снеговете се стопяха, гората щеше да погълне всичко.
— Алвин, подкарвай ги.
— Искахте първо да говорите с момчето, сър — напомни му тихо сержантът.
Денис кимна и огледа колоната. Очите му се спряха на Ричард Кевинсън.
— Младеж, ти остани на място! — Ричард го погледна смутено. — Останалите да тръгват. До утре сутринта трябва да стигнем в бастиона на Брендан.
Двамата разузнавачи затичаха напред, от двете страни на пътеката, и запрескачаха с лекота пъновете и нападалите дървета. След няколко секунди се скриха в леса. След тях в лек бяг по пътеката поеха и шестимата от авангардното отделение.
Ричард Кевинсън се приближи, явно притеснен.
— Капитане?
Денис изгледа властно останалите — подканваше ги да ги оставят сами. Тинува се отдалечи, наведе почтително глава пред общия гроб и влезе в колоната, но Грегъри и жрецът се задържаха.
— Отче, идете при ранените — подкани го с рязък тон Денис.