— Не, не е.
Обади се. Извикай свидетелите от църквата и направи портрети по описание на заподозрените. Avanti!49 Ще се видим край водите на Вавилон; усещам, че може би ще бъда готов за сериозно оплакване. — Той спря на вратата. — Шапката ми на главата ли е?
— Да.
— И това ако не е удобство…
Мина през вратата и после се върна.
— Тема за дискусия при някой друг случай: кой може да носи бял панталон през зимата? Мисъл. Adieu. Не ме забравяй. — Мина отново през вратата и изчезна. Аткинс се чудеше откъде да започне.
Киндерман се отби на две места на път към градската болница на Джорджтаун. Пристигна на бюро Информация с плик, пълен със сандвичи Бяла кула. В ръката си люлееше плюшено мече, облечено в светлосини шорти и тениска.
— О, мис — поздрави Киндерман.
Момичето на бюрото хвърли един поглед към тениската на мечето. На гърдите му беше написано: АКО ТОЗИ, КОЙТО Я НОСИ, СЕ ПОЧУВСТВА ДЕПРЕСИРАН, НЕЗАБАВНО ПРЕДПИШЕТЕ ШОКОЛАД.
— Много е сладко — усмихна се момичето. — За момченце или за момиченце?
— За момченце — отговори Киндерман.
— Името му, моля?
— Отец Джоузеф Дайър.
— Правилно ли ви чух, сър? Казахте отец?
— Да. Отец Дайър.
Момичето хвърли един поглед към мечето, после към Киндерман и провери списъка на пациентите.
— Неврология, стая четиристотин и четири, на четвъртия етаж. Завийте надясно, след като излезете от асансьора.
— Благодаря ви много. Много сте мила.
Когато Киндерман пристигна в стаята на Дайър, свещеникът беше в леглото. Беше си сложил очилата за четене и седеше облегнат, приятно погълнат от вестника, който държеше пред лицето си. Дали знае?, учуди се Киндерман. Може би не. Дайър бе приет по същото време, когато бе станало убийството. Детективът се надяваше, че оттогава са го държали постоянно зает и леко упоен. Разбра, че е така от откритото поведение на йезуита, от изражението на лицето му и, желаейки да знае за какво да се подготви, Киндерман приближи весело до леглото. Дайър не го забеляза, че стои там, и Киндерман огледа лицето му. Симптомите бяха добри. Но свещеникът бе погълнат от вестника. Дали ще прочете за убийството? Детективът погледна вестника, търсейки заглавието, и изведнъж замръзна.
— Е? Ще седнеш ли, или ще стоиш там и ще ми издишваш микробите си? — заинтересува се Дайър.
— Какво четеш? — попита пребледнелият Киндерман.
— Ами това е Дамска мода. И какво? — Погледът на йезуита се стрелна към мечока. Това за мен ли е?
— Просто го намерих на улицата. Помислих, че ще ти отива.
— О…
— Не ти ли харесва?
— Не съм сигурен за цвета — намуси се Дайър. После получи пристъп на кашлица.
— О, разбирам… Ти май ми каза, че ти няма нищо — каза Киндерман.
— Никога не се знае — процеди мрачно Дайър.
Киндерман се отпусна. Разбра, че Дайър е в добро здраве и все още не знае за убийството. Мушна мечока и плика в ръцете на Дайър.
— Ето, вземи ги — каза. Взе един стол, дръпна го до леглото и седна. — Не мога да повярвам, че четеш Дамска мода.
— Трябва да знам какво става — поясни Дайър. — Не мога да давам духовни съвети във вакуум.
— Не мислиш ли, че трябва да четеш някаква специализирана литература? Може би нещо за духовни упражнения?
— Това не може да ти даде представа за всички моди — вметна иронично свещеникът.
— Изяж хамбургерите — подкани го Киндерман.
— Не съм гладен.
— Изяж половин. Те са Бяла кула.
— Ами откъде е другата половина?
— От Космоса, твоята родина.
Дайър отвори плика.
— Е, един може.
Някаква ниска, пълна сестра влезе в стаята, поклащайки се. Очите ѝ бяха груби като на ветеран. Носеше гумен турникет и спринцовка. Приближи до Дайър.
— Дойдох да ви взема малко кръв, отче.
— Пак?
Сестрата спря на място.
— Какво означава пак? — попита тя.
— Ами вече ми взеха преди десет минути.
— Будалкате ли ме, отче?
Дайър показа малката, кръгла лепенка от вътрешната, страна на лявата си ръка.
— Ето дупката — посочи той.