Киндерман усети как нещо му се изплъзва.
— Също; и аз си мисля така за вас. Без майтап — призна той. После се усмихна, спомняйки си нещо. — Знаете ли този израз Без майтап? Много го обичам. Наистина. Напомня ми за Ето, идва мистър Джордан. Джо Пендълтън го повтаряше постоянно.
— Да, спомням си.
— Харесвате ли филма?
— Да.
— И аз. Признавам си, че съм голям почитател на schmaltz60. Но такава сладост и невинност в наши дни — е, няма ги вече. Какъв живот — въздъхна Киндерман.
— Това е подготовка за смъртта.
И още веднъж Амфортас изненада детектива. Сега той го оцени сърдечно.
— Това е вярно — кимна ентусиазирано Киндерман. — Някой друг път трябва да си поговорим за тези неща. — Детективът погледна печалните очи. Те бяха изпълнени с нещо, то преливаше от тях. Какво? Какво беше? — Изпихте ли си кафето? — попита го.
— Да.
— Аз ще поостана и ще платя сметката. Беше много мило от ваша страна да ми отделите от времето си, но зная, че сте твърде зает. — Киндерман протегна ръка. Амфортас я пое и я стисна силно, после стана да си върви. Забави се за момент, загледан спокойно в Киндерман.
— Сукцинилхолинът — проговори той най-накрая. — Става дума за убийството. Прав ли съм?
— Да.
Амфортас кимна и се отдалечи. Киндерман го наблюдаваше как си проправя път край масите. После се изкачи по стълбите и изчезна. Детективът въздъхна. Извика келнера, плати сметката и се качи до офиса на Маккой. Намери го там да разговаря със счетоводителя си. Маккой го погледна, неразгадаем зад очилата си.
— Този път да не е нещо във връзка с кетчупа? — попита глухо той.
Киндерман му махна с ръка. Маккой стана и приближи до него.
— Човекът на моята маса — рече Киндерман. — Добре ли видяхте лицето му?
— Много добре.
— И никога преди не сте го виждал?
— Не знам. Всяка година виждам хиляди хора в моите заведения.
— Не сте го видял на опашката за изповед вчера?
— О…
— Видяхте ли го?
— Не мисля така.
— Сигурен ли сте?
Маккой се замисли. После захапа долната си устна и поклати глава.
— Когато чакаш за изповед, не се заглеждаш много-много в другите хора. Повече гледаш надолу и си спомняш за греховете си. Ако съм го видял, то със сигурност не си спомням — каза той.
— Но сте видял човека с винтягата.
— Да. Просто не знам дали беше той.
— Можете ли да се закълнете, че не е бил той?
— Не. Но наистина не мисля, че е бил той.
— Не мислите.
— Не, не мисля. Наистина се съмнявам.
Киндерман излезе от офиса на Маккой и тръгна към болницата. Когато стигна там, той влезе в павилиона и прерови книжките. Намери Съмнения, грабна я от лавицата и поклати глава. Обърна една страница напосоки и я прочете. Той ще погълне това незабавно, заключи детективът и потърси още нещо, което да занесе на йезуита до изписването му. Видя Докладът на Хайт за човека, но после избра един готически роман.
Киндерман отиде до щанда за книги. Продавачката погледна заглавията.
— Сигурна съм, че много ще ѝ харесат — каза тя.
— Да, и аз съм сигурен.
Киндерман огледа за някоя смешна дрънкулка, която да прибави към съкровището. Щандът бе затрупан с такива. После нещо привлече вниманието му. Той се втренчи, без да премигва.
— Искате ли още нещо?
Детективът не я чу. Извади от кутията един найлонов пакет. В него имаше няколко розови шноли, а на всяка беше изписано: Грейт Фолз, Вирджиния.
8.
Психиатричното отделение в градската болница на Джорджтаун се помещаваше в просторното крило до неврологията и беше разделено на две главни секции. Едната представляваше отделение за тежките случаи. Тук бяха настанени хора, склонни към насилие — параноици и активни кататоници. Сред лабиринта от коридори и болнични стаи в това отделение имаше и изолирани килии. Охраната беше подсилена. Другата секция бе тъй нареченото открито отделение. Пациентите бяха безвредни за себе си и за останалите. Повечето от тях бяха възрастни и бяха настанени там заради различни степени на старческо оглупяване. Имаше също депресирани и шизофреници, както и алкохолици, пациенти, прекарали удар, и жертви на болестта на Алцхаймер, които бяха в състояние на преждевременно оглупяване. Сред тези случаи имаше и шепа пациенти, които бяха отдавнашни пасивни кататоници. Напълно отделени от окръжаващата среда, те прекарваха дните си в пълна неподвижност, често с фиксирани, странни изражения на лицата. Понякога се стряскаха от човешка реч и ставаха изключително податливи към внушение, приемайки заповеди, които изпълняваха безпрекословно. В откритото отделение изобщо нямаше охрана. Всъщност на пациентите беше позволено да излизат свободно за цял ден или даже за няколко дни. За това бе необходимо само да бъде подписана заповед от някой от лекарите или, по-често, от дежурната сестра, или даже от социалния работник.
60
Schmaltz (идиш) — много сантиментална и банална музика, литература, кино и т.н. — Б.пр.