Когато Киндерман влезе в стаята на Дайър, свещеникът вдигна поглед от молитвите си. Още беше в леглото.
— Е, доста се позабави — оплака се той. — Откак излезе, седем пъти ми вземаха кръв.
Киндерман спря до леглото и стовари книгите върху корема на Дайър.
— Както нареди — докладва той. — Животът на Моне и Разговори с Волфганг Паули. Знаеш ли защо Христос е бил разпънат, отче? Предпочел е това, вместо да носи тези книги на обществени места.
— Не ставай сноб.
— Има йезуитски мисии в Индия, отче. Не би ли могъл да си намериш една, в която да работиш? Мухите не са чак толкова зли, колкото казват. Те са много красиви; всички са в различни цветове. А и Съмнения е преведена на хинди; и пак ще си имаш всички удобства. Както и няколко милиона бройки от Кама Сутра.
— Чел съм я.
— Несъмнено. — Киндерман отиде до долната част на леглото, взе медицинския картон на Дайър, хвърли му един поглед и го остави. — Нали ще ми простиш, ако сега изоставя тази мистическа дискусия? От прекалено много естетика винаги получавам главоболие. Имам и двама пациенти в другото отделение, и двамата са свещеници: Джо Димаджио и Джими Гъркът61. Тръгвам.
— Тръгвай тогава.
— Закъде си се разбързал?
— Искам да се върна към Съмнения.
Киндерман се обърна и тръгна към вратата.
— Нещо лошо ли казах? — попита Дайър.
— Майка Индия те зове, отче…
Киндерман излезе в коридора и изчезна. Дайър продължаваше да се взира в празната, отворена врата.
— Довиждане, Бил — промърмори той с мила, сърдечна усмивка. След миг се върна към молитвите си.
Киндерман се върна в управлението, заклатушка се през шумната полицейска зала, влезе в офиса си и затвори вратата. Аткинс го чакаше. Беше се облегнал на стената. Облечен бе със сини джинси и дебел, черен пуловер под лъскаво черно кожено яке.
— Слизаме твърде надолу, капитан Немо — избъбри Киндерман, поглеждайки мрачно от прага. — Корпусът не може да поеме такова напрежение. — Отиде до бюрото си. — Нито пък аз. Аткинс, за какво мислиш? Престани! Дванайсета нощ вече е във Фолджър, не е тук. Какво е това? — Детективът се наведе над бюрото и взе две скици. Огледа ги тъпо, после стрелна въпросителен поглед към Аткинс. — Това ли са заподозрените? — попита.
— Никой не ги е видял ясно — смотолеви Аткинс.
— Виждам. Старецът прилича на изкуфяло авокадо, което се опитва да мине за Харпо Маркс62. Другият обаче ме стряска. Човекът с винтягата е имал мустаци? В църквата никой не спомена за мустаци, нито дума.
— Това беше принос на мис Волп.
— Мис Волп. — Киндерман остави скиците и разтри лицето си с ръка. — Meshugge. Мис Волп, запознайте се с Жули Фебре.
— Трябва да ви кажа нещо, лейтенант.
— Не сега. Не си ли виждал човек, който се опитва да умре? Това изисква абсолютна, пълна концентрация. — Киндерман седна уморено зад бюрото и втренчи поглед в скиците. — На Шерлок Холмс му е било лесно — оплака се мрачно той. — Не е трябвало да се оправя със скици на Баскервилското куче. А и мис Волп несъмнено струва колкото десет като неговия Морирарти.
— Досието на Близнаци пристигна, сър.
— Знам. Виждам го на бюрото. Издигаме ли се към повърхността, Немо? Зрението ми вече не е замъглено.
— Имам една новина за вас лейтенант.
— Задръж мисълта си. Прекарах един забележителен ден в болницата. Няма ли да ме попиташ за него?
— Какво стана?
— В този момент не съм готов да обсъждам това. Обаче искам мнението ти за нещо. Всичко е академично. Разбираш ли? Просто приеми тези хипотетични факти. Учен психиатър, някой като шеф на психиатрията в болницата, прави несръчен опит да ме накара да си помисля, че прикрива колегата си; да приемем, че той е невролог, който работи върху проблема за болката. Това става, в този хипотетичен случай, когато аз питам този въображаем психиатър дали някой от персонала му има нещо определено ексцентрично в почерка си. Този тъй наречен психиатър ме гледа в очите в продължение на два-три часа, после поглежда встрани и информира: не, при това много силно. И аз, като лисица, разбирам, че между двамата съществува известно търкане. Може би не. Но поне аз мисля така. Какъв извод си вадиш от тази глупост, Аткинс?