— Не мога да престана да те обичам — каза тя. Другата светлина не отговори. Последва пауза. — Това съм аз — продължи първата светлина. — Чиста любов. Искам да раздам любовта си свободно — додаде тя. И отново не последва отговор от ярката сфера. Накрая първата светлина проговори отново: — Искам да създам себе си — обяви тя.
Тогава сферата проговори:
— Ще боли — каза.
— Знам.
— Ти не разбираш какво е.
— Избирам го — реши синкавата светлина. После изчака, премигвайки бързо.
Мина много време, преди бялата светлина да проговори отново.
— Ще изпратя Някого при теб — каза тя.
— Не, не трябва. Не трябва да се намесваш.
— Той ще бъде част от теб — настоя сферата.
Синкавата светлина се отдръпна навътре в себе си. Пламъците ѝ бяха бледи и кратки. Накрая отново порасна.
— Да бъде.
Сега тишината продължи повече и бе много по-неподвижна отпреди. В нея се усещаше тежест.
Най-накрая бялата светлина заговори тихо.
— Нека времето да започне — каза тя.
Синкавата светлина блесна и затанцува в цветове, а после бавно се стабилизира в предишното си състояние. За известно време се възцари тишина. После синкавата светлина проговори тихо и тъжно:
— Довиждане. Ще се върна при теб.
— Побързай.
Сега синкавата светлина започна да блести диво. Стана по-голяма и по-ярка, и по-красива от всякога. После се сви бавно, докато почти достигна размерите на сферата. Като че ли се забави за момент.
— Обичам те — промълви тя. В следващия миг експлодира в далечен блясък, разпръсквайки се с невероятна сила на трилиони отломъци от залитащи енергии светлина и разбити звуци.
Киндерман скочи и се събуди. Облегна се на възглавницата и опипа челото си. То бе окъпано в пот. Все още усещаше светлината от експлозията в ретините си. Поседя така и се замисли. Това истинско ли беше? Сънят приличаше на истински. Даже при съня за Макс не изпита подобно усещане. Не помисли за онази част от съня, която се разви в киното. Втората част я беше заличила.
Той стана от леглото и слезе в кухнята, където включи осветлението и присви очи към часовника с махало на стената. Четири и десет? Това е лудост, помисли си той. Франк Синатра си ляга по това време. Запали горелката под чайника и се изправи до печката. Трябваше да го наблюдава и да го хване преди да изсвири. Шърли можеше да слезе. Докато чакаше, се замисли за съня със светлините. Той го засегна дълбоко. Какво беше това чувство, което изпитваше? Нещо като мъка и непоносима загуба. Беше усетил нещо подобно в края на Кратка среща. Замисли се за книгата за Сатаната, която бе прочел, онази, която бе написана от католическите теолози. Красотата и съвършенството на Сатаната бяха описани като поразителни. Носител на Светлина. Утринна звезда. Бог сигурно го е обичал много. Тогава как е могъл да го прокълне за цялата вечност?
Опипа чайника. Само топъл. Още няколко минути. Замисли се отново за Луцифер, онова същество с изумително сияние. Католиците казваха, че природата му била променлива. И какво? Нима той наистина е донесъл болести и смърт на света? Нима той бе авторът на кошмарните злини и жестокости? В това нямаше смисъл. Даже старият Рокфелер от време на време раздаваше десетачета. Помисли си за Евангелията, за всички онези обсебени хора. От какво? Не и от падналите ангели, помисли си той. Само goyim бъркат дяволите с dybbuks64. Това е майтап. Това бяха мъртъвци, които се опитваха да се върнат. Касиус Клей може да го прави безкрайно, но не и бедният мъртъв шивач? Сатаната не тича насам-натам да нахлува в живи тела; Даже в Евангелията не се казва нещо подобно, помисли си Киндерман. О, да, Иисус веднъж се пошегувал за това — призна той. Апостолите току-що дошли при него, задъхани и доволни от себе си заради това, че са прогонили демоните. Иисус кимнал и останал сериозен, докато им казвал: Да, видях Сатаната да пада като светкавица от небето. Това е било ирония, малка шегичка. Но защо светкавица? — учуди се Киндерман. Защо Христос бе нарекъл Сатаната Принцът на този свят?
Няколко минути по-късно той си направи чаша чай и я занесе в кабинета си. Затвори тихо вратата, опипа пътя си до бюрото, запали лампата и седна. Започна да чете досието.
64
Dybbuk иврит dibbuq, dabhaq — в еврейския фолклор — дух на мъртвец, който влиза в тялото на жив човек и го обсебва — Б.пр.