Вратата на асансьора се отвори. Излязоха отвън и детективът поведе сестрата към ъгъла на фоайето, където Седнаха в два сини кожени стола.
— Това наистина е ужасно глупаво — повтори сестрата.
— Нищо не е глупаво — увери я детективът. — Ако сега някой ми каже: Светът е портокал, аз бих го попитал какъв вид портокал, а след това кой знае какво. Не, наистина. Кой знае вече кое какво е? — Той погледна към табелката с името ѝ: КРИСТИН ЧАРЛЗ — Е, за какво става дума, мис Чарлз?
Тя издиша със стиснати устни.
— Всичко е наред — успокояващо промълви детективът. — А сега, какво има?
Тя вдигна глава и го погледна в очите.
— Аз работя в психиатрията — поде тихо. — В отделението за сериозни душевни разстройства. Там е този пациент. — Тя сви рамене. — Още не работех там, когато е постъпил. Било е преди години — додаде тя. — Преди десет-дванадесет. Прегледах досието му. — Тя ровеше в чантичката си и най-накрая извади пакет цигари. Взе една и я запали с кибритена клечка. Трябваше да опита няколко пъти, преди да успее да запали клечката. Изви глава и издуха дима в дебел, сив стълб. — Съжалявам — поде тихо.
— Продължавайте моля.
— Ами този човек. Полицията го прибрала на М стрийт. Мотаел се наоколо и бил като замаян. Не можел да говори и предполагам, че не е имал документи. Във всеки случай, най-накрая се озовал тук, при нас. — Тя дръпна нервно, припряно от цигарата. — Беше диагностициран като кататоник, макар че кой, по дяволите, го знае какъв е. Говоря откровено. Както и да е, човекът изобщо не е проговорил през всичките тези години и ние го държахме в откритото отделение. До скоро. След секунда ще стигна до това. Този човек си нямаше име, така че ние му измислихме. Всички го наричаме Томи Сънлайт68. В стаята за отдих той по цял ден се мести от стол на стол и следва светлината. Никога не сяда на сянка. — Тя отново сви рамене. — В него имаше нещо нежно. Но, както казах, всичко се промени. Някъде в началото на годината той започна ами — предполагам, че започна да излиза от вцепенението си. И малко по малко взе да издава звуци, сякаш искаше да проговори. Мисля, че всичко в главата му се проясни, но той не бе използвал гласните си струни толкова дълго, че успяваше да издаде само сумтене и стонове. — Тя се наведе над пепелника и смачка цигарата си с бързи, силни удари. — Боже, правя такава дълга история от едно нищо. — Погледна отново към детектива. — Накратко, накрая той започна да проявява жестокост и ние го изолирахме. Усмирителна риза. Облицована килия. Пълна програма. Там е от февруари, лейтенант, така че няма никакъв начин да е замесен. Но казва, че бил Убиецът Близнаци.
— Моля?
— Настоява, че той е убиецът Близнаци, лейтенант.
— Но вие казахте, че е заключен?
— Да, точно така. Ето защо се колебаех дали да ви съобщя всичко това. Той лесно би могъл да каже, че е Джак Изкормвачът. Нали разбирате? И какво? Но това е просто… — Гласът ѝ заглъхна, а очите ѝ бяха разтревожени, неясни и далечни. — Ами предполагам, че е заради това, което го чух да казва миналата седмица — додаде тя, — един ден когато му давах торазина.
— И какво каза той?
— Свещеникът.
Влизането в охраняваното отделение се контролираше от една сестра, която седеше в кръгла стъклена будка. Тя бе поставена в центъра на широка квадратна площадка, където се сливаха три коридора. Сестрата натисна един бутон и металната врата се плъзна назад. Темпъл и Киндерман влязоха в отделението и вратата зад тях се затвори тихо.
— Просто няма начин да се излезе оттук — отбеляза Темпъл. Беше раздразнен и се държеше грубо. — Тя или те вижда през прозореца си и те пуска, или трябва да набереш четирицифрена комбинация, която се сменя всяка седмица. Все още ли искате да го видите? — попита пак.
— Няма да навреди.
Темпъл погледна недоверчиво.
— Килията му е заключена. Той е в усмирителна риза. С вериги на краката.
Детективът сви рамене.
— Просто ще погледна.
— Ваша работа, лейтенант — навъси се психиатърът. Тръгна и Киндерман го последва в слабо осветения коридор. — Постоянно сменят тези проклети крушки — изръмжа Темпъл — и те постоянно изгарят.
— Така става по цял свят.
Темпъл бръкна в джоба си и извади тежка връзка с ключове.
— Той е тук вътре — информира. — Дванадесета килия. — Киндерман надзърна през шпионката и видя изолационната килия, обзаведена с груб стол, мивка, тоалетна и фонтанче за пиене на вода. На леглото до стената в края на килията седеше мъж в усмирителна риза. Киндерман не видя лицето му. Главата на човека беше наведена надолу към гърдите, а дългата черна коса падаше надолу на мазни, сплъстени кичури.