Контрабандисти от всички съседни държави изпълват Копенхаген. Както и журналисти, които идват, за да пишат за новия феномен. Цялата световна общественост иска да знае. Как датчаните са се осмелили да направят това? Къде отиде моралът? Това не е ли краят на една епоха? Разбира се, че е. Четирийсет и пет дни след историческия вот на датския парламент хората стъпват на Луната с "Аполо-11". Малка стъпка за човека...[5] За много кратко време светът се променя. Заедно с докосването до Луната, хората вече имат възможност да се докоснат по-отблизо до нещо толкова естествено и присъщо на всяко човешко същество: СЕКС – сексуалното еротично изживяване.
Въпреки последвалия успех на сексуалната революция и на практика отмяната на цензурата върху секстемата в Европа и Америка, могъщата коалиция на консервативните политици, религиозните организации и големите корпорации, свързани със "системата", не се предава. И как биха могли? Как биха могли да се откажат от контрола си върху човешките тела, умове и души и да позволят разпространението на секса чрез ужасяващия и същевременно привлекателен девиз "Порнографията е красива!"? Тъй като се страхували, че революцията сериозно ще навреди на 3-те М – монотеизма, моногамията и монопола, трябвало да реагират много бързо. От 120 години твърдели, че "Порнографията е скверна!" и сега не можели да отстъпят; те използвали пълния си контрол върху медиите, съдебната и законовата система, училищата и дори работодателската система, за да ограничат и възпрат силата на сексуалното освобождение.
Те продължават да повтарят едни и същи стари глупости и да пълнят с тях ушите на уязвимите, безпомощни хора, чиито мозъци са лоботомизирани от вековната сексуална репресия; тъпчат в тях отново и отново обичайната пропаганда: порнографията е отвратителна; сексът е грях; сексът е лошо нещо; добрите хора не правят секс; порядъчните хора се женят и правят секс само веднъж-два пъти единствено със съпрузите си, и то за възпроизвеждане; хората с много любовници, сменящите партньорите си, хомосексуалистите, проститутките, занимаващите се е порнография са шайка морални престъпници; абортът е убийство, въздържанието е единственият път към рая и т.н.
С изключение на Ласе Браун и Лео Мадсен само малцина изключителни личности имали куража и честта да се борят открито срещу цензурата и сексуалната репресия в собствените им страни – в САЩ това са известният Рубен Щурман, който има изгодно сътрудничество и дългогодишно приятелство с ЛБ, енергичният Мичъл Бродърс и по-късно несломимият Лари Флинт; непоколебимата и трезвомислеща Беате Узе в Германия; и изтънченият и жизнерадостен мосю Франсоа Мишкин във Франция. Всички занимаващи се с порноиндустрията от 70-те години изграждат успешни бизнес империи, водени от личната си амбиция, без да се замислят за културното значение на това, което правят. Те използват думата "порнография" само защото с нея много ясно от търговска гледна точка се изразява показването на реални, откровени образи на предизвикателни гениталии във всевъзможни комбинации. Някои от тях били дори много горди, че създават "скверни" произведения и били щастливи, че ги наричали "доставчици на разврат".
От друга страна, шведът Берт Милтон отказвал да публикува в първите броеве на своето списание ("Лично", 1968-1970 г.) всякакви сексуални актове; после, когато му се наложило да последва тенденцията на 70-те, публикувал снимки на своите модели, правещи секс с жени или мъже, но не използвал думата "порнография", а определял публикациите си като "еротография".
Думата, която звучала "свежо, остроумно и предизвикателно" на Рестиф, Ласе Браун, Лео Мадсен и Рубен Щурман е категорично отхвърлена от другите порноиздатели, за да могат по-лесно да представят бизнес заниманията си, да избягват законовите проблеми и презрението на приятелите и семействата си. Всъщност системата упорито налага думи като "детска порнография", пропагандирайки чрез медиите идеята, че порнографията е зло, ужасяващо чудовище, изключително предназначено за маниаци и престъпни типове, които възнамеряват да навредят на невинността на всички деца. Една малка част от престъпниците наистина правят такива неща, но всеки знае, че занимаващите се с порнография нямат нищо общо. Въпреки това, докато истинските "порнографи" се дистанцират от престъпното малцинство, отровата на "детската порнография" се разпространява от медиите сред масите.
В разгара на сексуалната революция през 70-те порнофилмите са наричани от създателите и продуцентите им "филми за възрастни" или филми тип "XXX", докато пропагандаторите на системата продължават да ги наричат "порнография" с очевидното намерение да свържат всяко представяне на сексуално поведение с детската порнография и аморалността.