- Ами типът на покрива? - попита Кристина. - Мислиш ли, че е убиецът?
- Съмнявам се - отвърна Ема. - Носеше арбалет, а никоя от жертвите не е била убита с арбалет. Само че той рани Джулс, така че, когато го открием, ще го накълцам на парчета и ще нахраня рибките си с него.
- Ти нямаш рибки - напомни й Джулс.
- Значи, ще си купя няколко - заяви Ема. - Ще си купя златни рибки и ще ги храня с кръв, докато не им се отвори апетит за човешка плът.
- Ама че отвратително - каза Ливи. - Означава ли това, че трябва да се върнем в къщата на Уелс и да я претърсим?
- Стига само първо да проверим покрива - отговори Ема.
- Няма да можем. - Тай вдигна телефона си. - Проверявах новините. Някой е съобщил за тялото. Мястото е пълно с мундански полицаи. Поне няколко дни няма да можем да припарим до там.
Ема изпусна дъха си ядосано.
- Е, поне имаме това. - Тя вдигна чантата на Ава и изсипа съдържанието й на масата: портмоне, несесер за грим, балсам за устни, огледалце, четка за коса и нещо плоско, златно и лъскаво.
- Няма телефон - отбеляза Тай; между веждите му се беше врязала бръчка на раздразнение и Ема не го винеше -би могъл да научи много от телефона. Твърде жалко, че той лежеше на дъното на басейна.
- Какво е това? - Ливи вдигна лъскавото квадратче. Беше празно.
- Не съм сигурна. - Ема взе портмонето и го прерови. Кредитни карти, шофьорска книжка, около единайсет долара в брой, от които мъничко й се повдигна. Да прибереш улики, бе едно, да вземеш пари - съвсем друго. Не че биха могли да ги върнат на Ава.
- Никакви снимки или нещо такова? - Джулиън надникна над рамото й.
- Не мисля, че хората държат снимки в портмонетата си, освен по филмите - каза тя. - Не и откакто има смартфони.
- И като стана дума за филми. - Ливи сбърчи чело и както се случваше понякога, за миг заприлича на Тай. - Това ми прилича на златен билет. Нали се сещате, от „Чарли и шоколадовата фабрика". - Тя размаха лъскавото парче ламинирана хартия.
- Нека да погледна. - Кристина протегна ръка и Ливи й го подаде тъкмо когато сервитьорката се върна с храната им: сандвичи със сирене за Тай и Ливи, сандвич с пуешко за Кристина, сандвич с бекон, маруля и домат за Джулиън, гофрета за Ема и чиния с ягоди за Марк.
Кристина извади стилито си и като си тананикаше, започна да драска нещо в ъгълчето на златната хартия. Придобил блажен вид, Марк взе каничката с кленов сироп от масата и я обърна над ягодите си, след което взе една и я напъха в устата си цялата, заедно с дръжката. Джулиън го зяпна.
- Какво? - попита Марк. - Това е съвършено нормална храна.
- Ама, разбира се - отвърна Джулиън. - Ако си колибри.
Едната вежда на Марк подскочи.
- Погледнете - каза Кристина и бутна златния лист в средата на масата. Той вече не беше празен. Сега върху него се виждаше блещукащата снимка на сграда, а до нея имаше думи, написани с дебели букви.
ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ПАЗИТЕЛЯ
ВИ КАНЯТ НА ЛОТАРИЯТА.
ТАЗМЕСЕЧНОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ: 11 АВГУСТ, 19,00 ч.
ТЕАТЪР „ПОЛУНОЩ"
Този билет важи за една група.
Полуофициално облекло.
- Лотарията? - повтори Джулиън. - Това е заглавието на Прочут разказ на ужасите. Да не са го превърнали в пиеса или нещо такова?
- Не ми звучи като пиеса - каза Ливи. - Звучи ми зловещо.
- Може да е зловеща пиеса - подхвърли Тай.
- Също като разказа. - Джулиън взе билета. Под ноктите му имаше боя, блещукащи сини полумесеци. - А най-зловещото в случая е, че този театър е затворен. Знам това място - след Хайланд Парк е. Затворено е от години.
- От шестнайсет години - уточни Тай, който беше овладял умението да използва телефона си с една ръка и сега беше сбърчил вежди срещу екрана. - Имало е пожар и никога повече не е бил отварян.
- Минавала съм покрай него - каза Ема. - Закован е с дъски, нали?
Джулиън кимна.
- Веднъж го нарисувах. Рисувах изоставени постройки, места като ранчото „Мърфи", затворени търговски сгради и други такива. Спомням си го. Имаше наистина призрачно излъчване.
- Това е интересно - обади се Марк. - Но има ли нещо общо с разследването? С убийствата?
Ема изглеждаше леко учудена, че Марк бе задал толкова практичен въпрос.
- Според мен може и да има - отвърна тя. - Миналата седмица бях на Пазара на сенките...
- Ще ми се да престанеш да ходиш там - измърмори Джулиън. - Опасно е....
- А, не! - заяви Ема. - Ти ли ще ми говориш за опасности, господин Току-Що-Замалко-Не-Ми-Изтече-Кръвта.