- Правилата са ви известни - заяви Белинда. - Господин Стърлинг разполага с два дни свобода, преди ловът да започне. Никой няма право да му помага. Никой няма право да се намесва в лова. - Очите й обходиха множеството. - Нека Онези, Които Са По-Древни, дарят всички ни със сполука.
Музикантите засвириха отново и всички започнаха да се изправят, помещението се изпълни с жуженето на десетки гласове. Ема скочи на крака, но ръката на Джулиън се обви около нейната, преди да бе успяла да изхвърчи от залата. Върху лицето му имаше усмивка - за Ема бе съвършено очевидно, че тя е фалшива, но вероятно можеше да заблуди всеки, който не го познаваше.
- Ще го убият - прошепна тя настойчиво. - Всичко, което онази жена каза... лова...
- Не можем да сме сигурни - отвърна Джулиън, без да движи устните си.
- Ема е права - намеси се Марк. Вървяха напред, тласкани към изхода от множеството. Музикантите свиреха „Докато времето минава" от „Казабланка", приятна мелодия, която рязко контрастираше с напрежението, тегнещо във въздуха. - „Лов" означава „смърт".
- Трябва да му предложим помощта си - глухо каза Кристина.
- Въпреки че е перверзник - съгласи се Ема. - Това ни е работата...
- Чу правилата - заяви Джулиън. - Никой няма право да се намесва.
Ема се обърна рязко и се закова на място. Очите й срещнаха тези на Джулиън.
- Онези правила - каза, а после улови ръката му и пръстите й се плъзнаха по кожата му.
Т-Е Н-Е В-А-Ж-А-Т 3-А Н-А-С.
Тъмнина разцъфна в синьо-зелените ириси, които Ема познаваше толкова добре: признаваше се за победен.
- Върви - каза той. - Вземи Кристина.
Ема хвана ръката на Кристина и двете си запроправяха път през тълпата. Ема използваше лактите и ботушите си (настъпвайки жестоко няколко крака), за да се добере до средната пътека. Даде си сметка, че Кристина я пита шепнешком как ще открият Марк и Джулиън.
- При колата - отвърна тя. Видя озадаченото изражение на Кристина, но не си направи труда да обясни, че знае плана така, както винаги знаеше всички планове на Джулиън. Знаеше ги, защото познаваше него самия.
- Ето го - посочи Кристина със свободната си ръка, когато стигнаха във фоайето. Ема проследи ръката й и видя проблясването на червени подметки. Господин Стърлинг се измъкваше през вратата. Жената, с която беше дошъл, не се виждаше никъде.
Те се втурнаха след него, провирайки се из множеството. Ема се блъсна в момиче с коса, боядисана в цветовете на дъгата, и то изохка изненадано.
- Съжалявам! - извика Ема, докато двете с Кристина се мушваха през малкия обръч хора, наобиколили входа на театъра.
Знакът на Холивуд светеше ярко над тях. Ема зърна Стърлинг да завива зад ъгъла на улицата и се втурна натам, следвана плътно от Кристина.
Ето затова всеки ден тичаше по плажа. За да може да спринтира по паважа, без да усеща напрежение и да остава без дъх, за да може тичането да й се струва като летене. Кристина беше зад нея, тъмната й коса се бе измъкнала от грижливо оформения й кок и се развяваше зад гърба й като знаме.
Свиха зад ъгъла и се озоваха в една странична уличка, от двете страни на която се издигаха притъмнели едноетажни къщи. Стърлинг стоеше до внушителен, очевидно скъп сребрист джип, с ръка върху дистанционното му. Взря се изумено в тях, когато те спряха пред него.
- Какво...? - изломоти той. Толкова отблизо съвсем ясно се виждаше колко е разтърсен. Беше пребледнял и облян в пот, гърлото му се движеше конвулсивно. - Какво правите?
Очите му проблясваха в жълто-зелено на светлината от уличните лампи. „Може и да е наполовина върколак - помисли си Ема, - но изглежда досущ като уплашен мундан."
- Можем да ти помогнем - заяви тя.
Гърлото му отново се раздвижи.
- За какво говориш? - Гласът му беше толкова свиреп, че до Ема се разнесе тихо изщракване и тя си даде сметка, че Кристина бе отворила своя нож пеперуда. Изобщо не беше помръднала, ала ето че острието сияеше в ръката й, безмълвна заплаха, в случай че Стърлинг направеше и една крачка към Ема.
- Лотарията - обясни тя. - Изтеглиха твоето име.
- Знам. Да не мислиш, че не знам? - озъби се Стърлинг. -Изобщо не би трябвало да говорите с мен. - Той прокара пръсти през косата си като обезумял. Ключодържателят се изплъзна от ръката му и падна с дрънчене на земята. Ема пристъпи напред, за да го вдигне, и му го подаде. - Не! - изкрещя той дрезгаво и отскочи назад, като някакъв гигантски рак. - Не ме докосвай! Не се приближавай до мен!
Ема хвърли ключовете в краката му и вдигна ръце с дланите към него. Съвсем ясно усещаше къде са всичките й оръжия - камите, скрити в ботушите под ръба на роклята й.