На вратата се почука.
„Джулс", помисли си Ема и скочи на крака, докато вратата се отваряше. Беше Марк.
Все още носеше официалните си дрехи, които изглеждаха още по-тъмни на фона на русата му коса. Всеки друг би се почувствал неловко, помисли си Ема, докато той влизаше в стаята, хвърляйки поглед първо към дрешника, а после към нея. Всеки друг би попитал дали не я прекъсва или не пречи, като се имаше предвид, че тя бе по пижама. Марк обаче се държеше така, сякаш имаха уговорена среща.
- Денят, в който ме отведоха - каза той. - Това бе същият ден, в който родителите ти загинаха.
Ема кимна и хвърли поглед към дрешника. Така отворен, той я караше да се чувства странно уязвима.
- Казах ти, че съжалявам за онова, което се случи с тях -продължи Марк, - ала то не е достатъчно. Не знаех, че разследването ще бъде заради мен, опит на семейството ми да ме задържи тук. Че присъствието ми ще ти отнеме смисъла на онова, което правиш.
Ема се отпусна на леглото.
- Марк... Това не е вярно.
- Напротив. - Очите му грееха на необикновената светлина. Прозорецът й беше отворен и лъчите, които струяха в стаята, бяха докоснати от сиянието на пращящите от мълнии облаци. - Те не би трябвало да работят върху това, само за да ме задържат, при положение че може и да не остана.
- Ти не би се върнал в царството на елфите. Не би го направил.
- Обещано бе единствено, че ще мога да избера сам. Не съм... не мога... - Ръцете му се свиха в юмруци до тялото, по лицето му се четеше безсилно раздразнение. - Мислех, че ти ще разбереш. Ти не си Блекторн.
- Аз съм парабатаят на Джулиън. А Джулиън има нужда да си тук.
- Джулиън е силен - отвърна Марк.
- - Джулиън наистина е силен - съгласи се тя. - Но ти си му брат. И ако си тръгнеш... не знам дали ще мога да събера парчетата.
Очите на Марк се стрелнаха към дрешника.
- Всички преживяваме загуби - прошепна той.
- Така е. Ала моите родители не ме изоставиха по своя воля. Не знам какво би станало с мен, ако го бяха направили.
Изтрещя гръмотевица и отекна в стаята. Ръката на Марк се вдигна към врата му.
- Когато чуя гръм или видя мълния, си мисля, че би трябвало да препускам през тях. Кръвта ми плаче за небето.
- Откъде имаш този медальон? - попита Ема. - Това е елфическа стрела, нали?
- В Дивия лов бях много умел с тях - отвърна той. - Можех да стрелям по врага, докато яздя, и улучвах девет от всеки десет пъти. Той ме нарече „елфически стрелец", защото... -Марк не довърши и се обърна към Ема, която все така седеше на леглото. - Двамата с теб си приличаме. Бурята те зове така, както зове и мен, нали? Видях го в очите ти по-рано -искаше да бъдеш навън, в нея. Да тичаш по брега навярно, докато наоколо падат мълнии.
Ема си пое накъсано дъх.
- Марк, аз не...
- Какво става? - Джулиън се беше преоблякъл и стоеше на прага. Изражението му, докато местеше поглед между Марк и Ема... Тя не бе в състояние да го опише. Никога не го бе виждала да изглежда по този начин.
- Ако сте заети - продължи той, а гласът му бе като острие на нож, - бих могъл да дойда друг път.
Марк изглеждаше озадачен, а Ема го зяпна.
- С Марк просто си говорехме - каза тя. - Това е всичко.
- Вече приключихме. - Марк се изправи на крака, едната му ръка почиваше върху елфическата стрела.
Джулиън ги погледна спокойно.
- Утре следобед Даяна ще заведе Кристина у Малкълм. Кристина трябвало да обсъди с върховния магьосник разликите между това, как правим нещата тук и в Мексико. Даяна най-вероятно иска да провери как напредва Малкълм с превода и си търси повод.
- Добре, в такъв случай ние можем да отидем при Рук -каза Ема. - Ако искаш, мога да ида и сама, той е свикнал с мен. Не че последната среща протече особено приятелски. -Тя се намръщи.
- Не, ще дойда с теб - заяви Джулиън. - Рук трябва да разбере, че наистина е сериозно.
- Ами аз? - попита Марк. - Ще участвам ли в тази експедиция?
- Не - отвърна Джулиън. - Джони Рук не бива да научи, че си се върнал. Клейвът не знае, а Рук не е човек, който пази тайни. Той ги продава.
Марк погледна брат си през падналата пред лицето му коса, необикновените му разноцветни очи искряха.
- В такъв случай, значи, ще си отспя.