- Да? - Ема се опита да си придаде непресторено откровено изражение. Така беше най-добре, казваше си тя. Ако Даяна я хванеше, ако си навлечеше неприятности, щеше да загази само тя - Кристина и Джулиън не го заслужаваха. Тя можеше да го понесе сама.
- Бъди внимателна - каза Кристина. - Не ме карай да се разкайвам, че съм излъгала заради теб, Ема Карстерс.
Слънцето бе ярка огнена топка над океана, докато Ема изкачваше черния път, отвеждащ до средоточието. Небето бързо притъмняваше. Друсайки, тойотата взе последните няколко метра през поляната и едва не хлътна в една плитка канавка, преди Ема да удари спирачки и да угаси двигателя.
Слезе и посегна да извади оръжията. Беше оставила Кортана в Института. Беше я заболяло, но да излезе с меча на гръб, би предизвикало въпроси. Поне имаше серафимски ками. Втъкна една в колана си и извади магическата светлина от джоба си, като се оглеждаше наоколо. Беше странно тихо, не се чуваха нито насекоми, нито малки животинки, нито птичи песни. Единствено шумоленето на вятъра в тревата.
Мантидите. През нощта те вероятно излизаха и изяждаха всичко живо. Ема потрепери и се отправи към пещерата. Вратата на средоточието бе започнала да се отваря, дебела черна линия върху гранита.
Тя погледна тревожно назад - слънцето бе по-ниско, отколкото й се искаше, и превръщаше водите на океана в кръв. Беше паркирала колкото се може по-близо до входа на пещерата, така че да успее да се добере до колата възможно най-бързо, ако излезеше, след като се стъмни. Все по-вероятно изглеждаше обаче, че ще й се наложи да убие поне няколко мантида.
Докато се приближаваше до гладката каменна стена, черната линия се разшири още малко, сякаш я приветстваше. Тя се подпря с една ръка на скалата и надникна в дупката. Лъхна я мирис на морска вода.
Мислите й се върнаха към родителите й.
Моля ви, нека да открия нещо - помоли се тя. - Нека да намеря някаква улика, да открия как това тук е свързано с онова, което ви бе причинено. Моля ви, нека отмъстя за вас.
За да мога да спя нощем.
През процепа зърна бледото сияние на каменния коридор, отвеждащ в сърцето на пещерата.
Стиснала здраво магическата си светлина, Ема прекрачи в средоточието.
Нощта се беше спуснала, небето постепенно придобиваше мастилен цвят, първите звезди вече блещукаха над далечните планини. Кристина седеше с крака върху таблото на пикапа, приковала очи в двуетажната къща в стил ранчо на Каспър Стърлинг.
Познатият й джип беше паркиран под старо маслинено дърво в двора, който бе опасан от ниска стена. Кварталът, който се намираше в съседство до Ханкок Парк, бе пълен със скъпи, но не особено лъскави къщи. Тази на Стърлинг беше затворена, със спуснати капаци и тънеща в мрак. Единственият признак, че си е вкъщи, бе колата на алеята.
Кристина си помисли за Марк, а после й се прииска да не го беше правила. Напоследък често й се случваше - да мисли за Марк и после да съжалява. Положила бе толкова усилия животът й да потече нормално, след като напусна Мексико. Никакви любовни истории с мрачни, изтерзани мъже, независимо колко са красиви.
Не че Марк Блекторн бе мрачен и изтерзан. Само че Марк Блекторн принадлежеше на Кийрън и Дивия лов. Сърцето на Марк Блекторн беше раздвоено.
Освен това имаше мек, дрезгав глас, поразителни очи и навика да казва неща, които преобръщаха света й наопаки. И беше отличен танцьор, доколкото бе видяла. За Кристина танците бяха много важни. Момчета, които танцуват добре, се целуват добре - така твърдеше майка й.
По покрива на Стърлинг пробяга тъмна сянка.
Кристина изскочи от колата за броени секунди, стиснала серафимската си кама.
- Мигел - прошепна тя и оръжието лумна. Знаеше, че магическият й прах бе достатъчно силен, та никой мундан да не може да я види, ала острието й осигуряваше скъпоценна светлина.
Пое напред предпазливо, с разтуптяно сърце. Спомни си какво й бе разказала Ема за нощта, в която Джулиън бе прострелян: сянката на покрива, мъжа в черно. Приближи се до къщата. Прозорците бяха тъмни, пердетата не помръдваха. Всичко бе неподвижно и безмълвно.
Отправи се към джипа. Извади стилито си в мига, в който някаква фигура тупна на земята до нея с едно „умпф". Кристина отскочи назад, докато сянката се изправяше -оказа се Стърлинг, облечен, предположи тя, с нещо, което според представите на мунданите приличаше на тяхното бойно облекло. Черен панталон, черни ботуши, ушито по мярка черно яке.