Стърлинг я зяпна и постепенно лицето му придоби лилав цвят.
-Ти- изръмжа той.
- Мога да ти помогна. - И гласът, и ръката, в която Кристина стискаше камата си, бяха спокойни. - Моля те, нека ти помогна.
Омразата в очите му я слиса.
- Махай се - изсъска той и извади нещо от джоба си.
Пистолет. Малокалибрен, но достатъчен, за да я накара да направи крачка назад. Пистолетите бяха нещо, което рядко се появяваше в живота на нефилимите; нещо, което принадлежеше на мунданите, на техния свят, пълен с обикновени човешки престъпления.
Ала това не означаваше, че не могат да проливат нефилимска кръв или да трошат кости. Стърлинг заотстъпва назад, прицелен в нея, докато не стигна до края на алеята. Тогава се обърна и побягна.
Кристина се втурна след него, но докато стигне до края на алеята, той вече завиваше зад ъгъла на улицата. Очевидно не беше преувеличил - онези, в чиито вени имаше върколашка кръв, действително бяха по-бързи от хората. Дори и от ловците на сенки.
Кристина изруга не особено грубо и се запъти обратно към джипа. Извади стилито със свободната си ръка и като приклекна, нарисува малка проследяваща руна върху колата, малко над гумата.
Не беше пълен провал, помисли си, докато се връщаше към пикапа. Както Ема бе казала, двата дни, преди „ловът" да започне, все още не бяха изтекли. А проследяващата руна върху колата на Стърлинг несъмнено щеше да им е от полза. Ако се държаха настрани от къщата му, така че той да повярва, че са се отказали, може би щеше да стане по-непредпазлив и да използва колата си.
Едва когато се качи в пикапа и затвори вратата, видя, че телефонът й присветва. Имаше пропуснато обаждане. Взе апарата и сърцето й слезе в петите.
Диего Росио Росалес.
Пусна телефона така, сякаш бе хванала скорпион. Защо, защо, защо й се обаждаше Диего? Беше му казала никога вече да не я търси.
Ръката й се вдигна към медальона и пръстите й се сключиха около него, докато устните й изричаха безмълвна молитва.
„Дай ми силата да не отвърна на обаждането му."
- По-добре ли се чувстваш, чичо? - попита Джулиън.
Прегърбен зад бюрото си, Артър го погледна с избелели, отнесени очи.
- Джулиън. Трябва да говоря с теб.
- Знам. Вече ми каза. - Джулиън се облегна на стената. -Спомняш ли си за какво?
Чувстваше се изтощен, изстърган, празен като изсъхнала кост. Знаеше, че би трябвало да съжалява за онова, което бе казал на Марк в кухнята. Знаеше, че би трябвало да съчувства на чичо си. Ала просто не бе в състояние да изтръгне тези чувства от себе си.
Не си спомняше как бе излязъл от кухнята. Помнеше как бе предал Тави на останалите (доколкото беше възможно да го направи с едно поръсено със захар седемгодишно момче); помнеше как всички му бяха обещали да разчистят след вечерята си от сирене, шоколади, браунита и изгорени неща. Дори Дру, след като беше престанала да повръща в умивалника, се беше заклела, че ще изтърка пода и ще измие кетчупа от прозорците.
Не че до този миг Джулиън изобщо си беше дал сметка, че по прозорците има кетчуп.
Той бе кимнал и бе понечил да излезе от стаята, но после бе спрял и се бе огледал за Ема. Ала по някое време тя беше излязла заедно с Кристина. Вероятно бяха отишли някъде, за да говорят за Камерън Ашдаун. А последното, което Джулиън искаше, бе да присъства на подобен разговор.
Не знаеше кога се бе случило, откога заради мисълта за Камерън губеше желание да види Ема. Неговата Ема. Винаги би трябвало да искаш да видиш своя парабатай. Неговото лице бе най-прекрасната гледка на света. Имаше нещо нередно в това, да не го иска, сякаш земята изведнъж бе започнала да се върти в обратната посока.
- Като че ли не си спомням - отвърна Артър след миг. -Имаше нещо, с което исках да помогна. Нещо, свързано с разследването. Все още разследвате, нали?
- Убийствата? Онези, заради които дойдоха пратениците на елфите? Да.
- Мисля, че беше свързано със стихотворението - обясни Артър. - Онова, което Ливия рецитираше в кухнята. - Той разтърка очи, видимо уморен. - Минавах оттам и го чух.
- Стихотворението? - повтори Джулиън озадачен. - „Анабел Ли"?
Артър заговори с дълбок, тътнещ глас, рецитирайки стиховете, сякаш бяха заклинание:
Но нашта любов бе по-силна от тази
на онези, по-древни от нас
и много по-мъдри от нас,
затуй нито демони, скрити под морски талази,
ни ангели в райската вис
не ще разделят вече мойта душа