- Съжалявам за двойно разбитото ти сърце. Ала грешно ли е да се радвам, че то те доведе в живота ми? Ако не беше тук, когато пристигнах... не знам как щях да го понеса. Когато за първи път видях Джулиън, помислих, че е баща ми. Не познах брат си толкова пораснал. Когато ги оставих, те бяха деца, а сега вече не са. Когато разбрах какво съм изгубил, дори с Ема, всички тези години от живота им... Ти си единствената, с която не съм изгубил нищо, а спечелих ново приятелство.
- Приятелство - съгласи се Кристина.
Марк протегна ръка и тя го погледна объркано.
- Сред елфите е обичайно вричането в приятелство да бъде скрепено с ръкостискане.
Кристина сложи длан в неговата и пръстите му се обвиха около нея; макар и загрубели от мазоли, те бяха жилави и силни. И не хладни, както си ги бе представяла, а топли. Опита се да потисне тръпката, заплашваща да се разлее по ръката й, осъзнала колко отдавна не бе докосвала никого по този начин.
- Кристина - каза той и името й прозвуча като музика в устата му.
Никой от тях не забеляза движението зад прозореца, бледото лице, надзърнало за миг, нито звука на жълъд, смачкан яростно между тънки пръсти.
Просторната зала в пещерата не се беше променила от последния път, когато Ема беше тук. Същите бронзови стени, същият тебеширен кръг на пода. Същите големи стъклени врати, вградени в стените, и потрепващия мрак зад тях.
Енергия изпращя по кожата й, когато пристъпи в кръга. Силата на магическия прах. От вътрешността на кръга мястото изглеждаше различно - стените бяха избелели и набраздени, като в стара фотография. Страничните врати бяха тъмни.
Самият кръг беше празен, макар че в него се долавяше странна миризма, смесица от сяра и горена захар. Ема направи физиономия и като прекрачи очертанията му, отиде до вратата вляво.
Отблизо тя вече не беше тъмна - зад нея имаше светлина; беше огряна отвътре, като експонат в музей. Ема дойде още по-близо и се взря през стъклото.
От другата страна видя неголямо квадратно помещение, прилично на дрешник.
Вътре имаше масивен меден канделабър, макар че в поставките нямаше свещи. От него би излязло страховито оръжие, помисли си Ема при вида на дългите шипове, направени, за да се забият в мекия восък. Имаше и малка купчинка от нещо, което й приличаше на церемониални одежди - роба от тъмночервено кадифе, чифт дълги обици, върху които искряха рубини. Деликатни златни сандали.
Нима некромантът беше жена?
Ема бързо се приближи до следващата врата. Долепи нос до стъклото и видя нещо, което приличаше на вода. То се вълнуваше и в него се движеха тъмни силуети... един от тях се блъсна в стъклото и Ема отскочи назад с вик, преди да осъзнае, че е просто малка рибка на ивици с големи оранжеви очи. Те се взряха за миг в нея, а после рибата отново изчезна в тъмната вода.
Ема доближи руническия си камък до стъклото и сега вече водата наистина се виждаше - сияйна, наситено синьо-зелена, като очите на Блекторн. Видя риби и плаващи водорасли, и причудливи светлини и цветове. Очевидно си имаха работа с некромант, който харесваше аквариуми и риби. Може би дори костенурки. Ема поклати глава и отстъпи назад.
Очите й попаднаха върху метален предмет, закрепен между вратите. В първия миг си помисли, че прилича на гравиран нож, стърчащ от стената, но после си даде сметка, че е лост. Посегна и обви пръсти около него. Беше студен под допира й.
Тя го натисна.
В продължение на един миг не се случи нищо. А после и двете врати се отвориха.
Страховит вой отекна в стаята. Ема се обърна и зяпна ужасено. Зейнала широко, втората врата сияеше с яркосиня светлина и Ема видя, че изобщо не е аквариум... а отвор към океана. Огромна, дълбока вселена от вода зееше от другата страна, пълна с виещи се водорасли, бушуващи талази и тъмните, неясни очертания на създания, много по-големи от риби.
Миризмата на солена вода беше навсякъде. Потоп, помисли си Ема и усети как нещо я подема и я повлича към океана, сякаш бе засмукана в гигантска тръба. Можа да извика само веднъж, преди да бъде издърпана през вратата и водата да се затвори над главата й.
Камерън Ашдаун.
Джулиън рисуваше. Кристина му беше дала бележката на Ема, когато той излезе от таванското помещение: кратка, сбита бележка, в която му съобщаваше просто, че отива при Камерън и да не я чака.
Той я беше смачкал в шепата си и бе измърморил нещо на Кристина, а после се бе втурнал по стълбите, право към студиото си. Отворил бе рязко шкафа с пособията си и бе извадил боите. Смъкнал бе якето си, отворил бе тубичките с бои и се бе заел да изстиска различни цветове върху палитрата, докато острата миризма на боя не изпълни стаята, разпръсквайки мъглата в главата му.