Тя се смееше и повтаряше името му, навярно му казваше, че трябва да се приберат вътре. Джейс я целуна по шията и тя простена, а после Ема чу Джейс да казва:
- Помниш ли имението на Уейланд? Онзи път навън?
-Да. - Гласът на Клеъри беше нисък и гърлен.
- Не мислех, че бих могъл да те имам. - Джейс се бе надигнал на лакти над нея и проследяваше линията на бузата ù с пръст. - Сякаш бях в Ада. Бих направил всичко за теб. И досега е така.
Клеъри сложи ръка върху гърдите му, точно над сърцето, и каза:
- Обичам те.
Той издаде един съвсем не-Джейсов звук и Ема се отдръпна от портата и затича обратно към къщата на семейство Блекторн.
Стигна до прозореца и се покатери задъхана в стаята си. Ярки лунни лъчи струяха през прозореца. Ема свали пантофите си и приседна на леглото. Сърцето ù се блъскаше в гърдите.
Начинът, по който Джейс гледаше Клеъри, начинът, по който тя бе докоснала лицето му. Дали един ден някой щеше да я гледа по същия начин? Струваше ù се невъзможно. Не можеше да си представи да обича когото и да било толкова силно.
Когото и да било, освен Джулс.
Ала то беше различно. Нали? Не можеше да си представи Джулиън върху себе си, да я целува по този начин. Те бяха различни, бяха нещо друго, нали?
Изтегна се върху леглото и отправи поглед към вратата. Част от нея очакваше Джулс да се появи, да дойде в стаята ù, защото беше нещастна, както правеше често, сякаш го усещаше, без тя да му казва. Но защо би предположил, че е нещастна? Днес се бе състояла парабатайската им церемония; би трябвало да бъде един от най-щастливите дни в живота ù, с изключение може би на сватбения ù ден. Вместо това ù се струваше, че гори, чувстваше се особено, обзета от странно желание да заплаче.
„Джулс", помисли си, ала вратата не се отвори и той не дойде. Вместо това Ема прегърна възглавницата си и не мигна до сутринта.
25
Какво бедствие! (Исп.) - Б. пр.
18. Сред нощния прилив
След мрака лумна светлина. Сияйно бяла и сребърна -звездна светлина, огряла вода и пясък. А тя летеше. Носеше се над повърхността на водата, вече плитка... виждаше пясъка на плажа под себе си и езерце от огън там, където се отразяваше луната.
В гърдите си усещаше болка. Завъртя се, за да я прогони, и разбра, че всъщност не лети; носеха я. Беше притисната до корави гърди, а две силни ръце се обвиваха около нея. Зърна блясъка на синьо-зелени очи.
Джулиън. Джулиън я носеше. Мокри, тъмни къдрици увенчаваха главата му.
Опита да си поеме дъх, за да проговори, и се задави. Спазми разтърсиха гърдите й, устата й се напълни с вода, горчива и солена като кръв. Видя как лицето на Джулс се разкриви от ужас и той се затича към брега, докато не рухна на колене, пускайки я върху пясъка. Тя все още кашляше, давеше се, вдигнала уплашени очи към него. Върху лицето му видя отразен собствения си страх; искаше да му каже, че всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред, но водата в гърлото й пречеше да говори.
Джулиън извади стили от колана си и връхчето му опари кожата й. Тя отметна глава назад, докато руната се оформяше. Видя луната над тях, обгръщаща главата на Джулиън с ореол. Искаше да му каже, че има ореол. Може би щеше да му се стори забавно. Само че думите се давеха в гърдите й. Тя се давеше. Умираше на сушата.
Руната беше довършена. Джулиън прибра стилито си и гъдите на Ема хлътнаха. Тя извика и водата изригна от дробовете й. Сгърчи се, разтърсвана от дълбока кашлица. Болеше я, докато тялото й изхвърляше морската вода, сякаш обръщаха вътрешностите й наопаки. Усети ръката на Джулиън върху гърба си, пръстите му бяха между лопатките й и я подкрепяха.
Най-сетне кашлицата отслабна. Тя се претъркули по гръб и вдигна очи към Джулиън и небето зад него. Виждаше милион звезди, а около главата му все още имаше ореол, ала този път в това нямаше нищо смешно. Целият трепереше, черната му риза и дънките бяха залепнали за тялото му, лицето му бе по-бяло от луната.
- Ема? - прошепна той.
- Джулс. - Гласът й бе немощен и пресипнал в собствените й уши. - Аз... аз съм добре.
- Какво стана, по дяволите? Какво правеше във водата?
- Отидох при средоточието - прошепна тя. - Имаше някаква магия... тя ме засмука в океана...
- Отишла си в средоточието сама? - Гласът му се извиси. -Как можа да постъпиш толкова глупаво?